Лицето на смъртта

— Бях на стаж при Джони, докато учех за криминолог — обяснява му Кали.

— Много е надарена — отвръща доволен Симънс. — Калпурния е един от малкото ми успехи. Тя е човек, който наистина оценява науката.

Симънс ме поглежда. Той не скрива интереса си към белезите ми, но това не ме притеснява. Наясно съм, че в основата му стои чисто любопитство.

— Агент Барет — поздравява ме той и ми кима.

— Здравейте, сър.

Винаги наричам Джон Симънс „сър“. Винаги ми е изглеждал като „сър“ и никога не ми е давал повод да променя мнението си. Кали е единственият човек, който го нарича „Джони“, точно както и той е единственият, който безнаказано я нарича „Калпурния“, истинското й име, което тя пламенно мрази.

— Та, Калпурния — обръща се към Кали той, — разчитам на теб да пазиш местопрестъплението ми. Увери се, че нищо няма да бъде унищожено или докоснато.

Кали вдига дясната си ръка, а лявата слага на сърцето си.

— Обещавам. А, Джони?

Разказва му за задния двор. Той я дарява с още една мила усмивка.

— Веднага ще изпратя някой. — Симънс за последно поглежда подозрително мен и Бари, след което се отдръпва от прага на вратата.

Влизаме в стаята. Симънс се насочва към стълбите, за да ни остави сами. Независимо от мърморенето му той много добре разбира тази част от разследването — нуждата да се потопим в случая. Винаги ми е осигурявал пространството, от което имам нужда, никога не ми е пречил и не ми е надничал през рамото.

Сега, след като вниманието ми не е насочено към Сара, наистина оглеждам наоколо.

Господин и госпожа Дийн и Лоръл Кингсли лесно могат да бъдат определени като четиридесет и няколко годишни. Имат тен, красиви са, с мускулести крака и изящество, което усещам дори при тези обстоятелства.

— Господи, бил е доста уверен — казвам аз. — Не просто е дошъл тук по светло в почивен ден. Успял е да се справи с двама тренирани и здрави възрастни и двама тийнейджъри.

Очите на Дийн са широко отворени и мъртвешки — сиви и мъгляви като сапунена вода. Тези на Лоръл са затворени. Устните и на двамата са разтворени и ми напомнят за ръмжащо куче или за човек, който е принуден да се усмихне под дулото на пистолет. Езикът на Дийн се подава от устата му, а зъбите на Лоръл са стиснати здраво.

Завинаги — мисля си аз. — Тя никога няма да разтвори челюстта си отново.

Нещо ми подсказва, че тази добре поддържана жена не би одобрила този факт.

— Вероятно е използвал оръжие, с което да ги сплаши, и то едва ли е било нож — казвам аз. — Не е достатъчно заплашителен за толкова много жертви. Било е пистолет. Някой голям и застрашителен.

От вратовете надолу телата приличат на глътнали граната.

— Направил е един-единствен дълъг разрез на всеки от тях — отбелязва Бари. — Използвал е нещо остро.

— Вероятно скалпел — измърморвам аз. — Раните не са чисти. Виждам следи от колебание. Обърнете внимание на грубите части.