Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
— Обичам те.
Никога не й омръзваше да му го казва. А той беше щастлив да й отговаря:
— И аз те обичам.
— Какво правиш тук? Само за целувка ли дойде?
— Нося лоши новини. Пращат ме на Източния фронт.
— О, не — продума Карла през сълзи.
— Цяло чудо е, че ми се разминаваше толкова дълго.
Но генерал Дорн не може да ме задържи повече. Половината ни армия е съставена от старци и юноши, а аз съм годен за служба офицер на двадесет и четири години.
— Моля те, не умирай — прошепна Карла.
— Ще се постарая.
Карла продължи да шепне:
— А какво ще стане с мрежата? Ти знаеш всичко. Кой друг може да я ръководи?
Вернер я погледна и не каза нищо.
Тя разбра.
— О, не… не аз!
— Ти си най-подходяща. Фрида е изпълнител, не е водач. Ти показа, че си способна да вербуваш нови хора и да ги убеждаваш. Никога не си имала неприятности с полицията и нямаш досие за политическа дейност. Никой не знае за участието ти в съпротивата срещу Акция Т4. В очите на властта, ти си безукорна медицинска сестра.
— Вернер, страх ме е!
— Не си длъжна да го правиш. Обаче друг не може.
В същия момент доловиха някакво раздвижване. Съседното отделение беше за психично болни и нерядко оттам се чуваха викове и даже писъци, но това беше нещо друго. Благовъзпитан глас, който се извиси гневно. Втори глас с берлински акцент и настоятелния нахален тон, типичен за столичаните според всички други германци.
Карла излезе в коридора, следвана от Вернер.
Доктор Ротман, с жълтата звезда на ревера, спореше с някакъв мъж в униформа на СС. Зад тях двукрилата врата на психиатрията, обикновено заключена, сега зееше широко отворена. Пациентите излизаха. Двама полицаи и няколко сестри подкарваха неравна редица мъже и жени, повечето облечени в пижами. Някои ходеха изправени и изглеждаха нормални, други се кривяха и бърбореха, докато слизаха по стълбите. Карла в миг си спомни за Курт, сина на Ада, и за вернеровото братче Аксел, и за така наречената болница в Акелберг. Не знаеше къде отиват тези пациенти, но беше напълно сигурно, че ще ги убият.
Доктор Ротман говореше възмутено:
— Тези хора са болни! Имат нужда от лечение!
Офицерът от СС отвърна:
— Те не са болни, луди са. Водим ги там, където им е мястото.
— В болница ли?
— Ще бъдете осведомени своевременно.
— Това не е достатъчно.
Карла знаеше, че не бива да се меси. Разберяха ли, че не е еврейка, щеше да пострада. Всъщност с тъмната си коса и зелени очи нямаше твърде арийски вид и ако си мълчеше, навярно нямаше да я закачат. Но ако възразеше срещу действията на СС, щяха да я арестуват и разпитват. Тогава щеше да се разбере, че работи незаконно. Затова стисна зъби.
Офицерът извиси глас:
— Бързайте! Качвайте кретените в автобуса.
Ротман настояваше:
— Трябва да съм информиран къде отиват. Те са мои пациенти. Всъщност не бяха точно негови пациенти — той не беше психиатър. — Щом сте толкова загрижен, можете да тръгнете с тях. Ротман пребледня. Да иде с пациентите за него означаваше почти сигурна смърт. Карла се замисли за съпругата на доктор Ротман, Ханелоре; за сина му Руди и за дъщеря му Ева, която беше в Англия. Призля й от страх.
Офицерът се ухили подигравателно.
— Изведнъж се оказа, че не сте толкова загрижен, а?
Ротман се изправи.
— Напротив. Приемам предложението. Преди много години се заклех да правя всичко по силите си да помагам на болните. Не смятам да нарушавам клетвата си сега. Надявам се да умра в мир със себе си — рече той и закуцука по стълбите. Край Карла премина една старица, облечена само в болнична роба. Карла не можа да се въздържи и извика:
— Ноември е! Нямат горни дрехи!
— В автобуса ще им е добре — изгледа я сурово офицерът. — Ще донеса топли дрехи — заяви Карла и се обърна към Вернер — Ела да ми помогнеш. Взимай одеяла откъдето можеш. Двамата се втурнаха в опразващото се отделение и заизмъкваха завивките от леглата и от шкафовете. Завтекоха се надолу по стълбите, награбили цели камари. Земята в болничната градина беше замръзнала. Пред главния вход стоеше сив автобус с работещ двигател. Шофьорът пушеше зад волана. Карла забеляза, че е облечен в дебело палто и има шапка и ръкавици, което й подсказа, че колата не е отоплена. Малка групичка офицери от Гестапо и СС наблюдаваха процесията. Качваха се и последните пациенти. Карла и Вернер влязоха в автобуса и почнаха да раздават одеялата.
Доктор Ротман стоеше отзад.
— Карла — подзе той, — кажи… кажи на моята Ханелоре как стоят нещата. Трябва да замина с пациентите. Нямам избор.