Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Мама бе тъжна.
— Еди ми разказваше за деня, когато Чък е загинал.
Еди отново седна, а Уди се разположи срещу дивана с думите:
— И аз бих искал да го чуя.
— Няма много за разказване. Бяхме на остров Бугенвил, на брега, от може би пет секунди, когато някъде откъм тресавището почнаха да ни обстрелват с картечница. Хукнахме да търсим прикритие, но аз получих няколко куршума в коляното. Чък трябваше да стигне да дърветата. Така се прави — оставяш ранените и санитарите ги прибират. Чък, естествено, не спази това правило. Спря и се върна за мен. Еди замълча. На масичката до него имаше чаша кафе и той отпи. — Взе ме в ръце — продължи Еди. — Проклет глупак. Така сам стана мишена. Предполагам, че искаше да ме отнесе в десантната лодка. Тези лодки имат високи бордове и са направени от стомана. Там щяхме да сме в безопасност и аз бързо да се добера до кораба, където да се погрижат за мен. Веднага щом се изправи, Чък бе улучен на няколко места, в краката, в гърба и в главата. Струва ми се, че умря още преди да падне на пясъка. Както и да е. Когато успях да надигна глава и да го погледна, вече си беше отишъл. Уди забеляза, че майка му се владее с усилия. Боеше се, че ако тя заплаче и той няма да се удържи. — Лежах на брега до тялото му цял час. Държах ръката му. После свалиха носилка за мен. Не исках да ме взимат. Знаех, че повече няма да го видя.
Еди зарови лице в ръцете си и додаде:
— Толкова го обичах.
Роза обгърна широките му рамене и той скри глава в гърдите й и заплака като дете. Роза го погали по косата и взе да го успокоява. — Тихо, тихо. Уди осъзна, че майка му е наясно какви са били Чък и Еди.
Еди скоро се посъвзе и се обърна към Уди.
— Знаеш как е.
Говореше за смъртта на Джоан.
— Така е. Най-голямата злина на света. Но болката намалява с времето.
— Надявам се.
— Още ли си на Хаваите?
— Да. С Чък работим в отдела за вражеските територии. Работихме.
Еди преглътна и продължи:
— Чък реши, че трябва да добием по-добра представа как се използват нашите карти на терен. Затова отидохме на Бугенвил с морската пехота. — Сигурно вършите добра работа — отвърна Уди. — Вече бием японците в Тихия океан.
— Малко по малко.
Еди огледа униформата на Уди и попита:
— Къде служиш?
— Бях във Форт Бенинг в Джорджия, в парашутната школа. Сега отивам в Лондон. Утре заминавам. Уди срещна погледа на майка си. Тя като че се бе състарила изведнъж. Уди забеляза, че лицето й е набраздено от бръчки. Петдесетият й рожден ден мина без много шум. Уди си даде сметка, че разговорите за смъртта на единия й син са тежки за нея, докато и другият е тук, във военна униформа.
Еди не разбираше това.
— Казват, че догодина ще влезем във Франция — рече той. — Предполагам, че затова обучението ми беше ускорено.
— Би трябвало да видиш истинско сражение.
Роза сподави хлипането си.
— Надявам се да бъда храбър като Чък.
— А аз се надявам никога да не ти се налага — отговори Еди.
II
Грег Пешков заведе тъмнооката Маргарет на следобеден концерт. Тя обичаше целувките, ала умът на Грег сега бе зает с друго. Следеше Барни Мак Хю. Един федерален агент на име Били Бикс също го следеше. Барни Мак Хю беше блестящ млад физик. Беше получил отпуск от тайната военна лаборатория в Лос Аламос в Ню Мексико и показваше столичните забележителности на своята британска съпруга. От ФБР предварително бяха установили, че Мак Хю ще присъства на концерта и специален агент Бикс успя да снабди Грег с два билета на няколко реда зад местата на Мак Хю. Концертната зала, препълнена със стотици непознати, които се тълпят на влизане и излизане, беше отлично място за тайна среща. Грег искаше да знае с какво се е захванал физикът. За съжаление, двамата се бяха срещали вече. Разговаряха в Чикаго, по време на изпитването на ядрения реактор. Вярно, оттогава мина година и половина, но Мак Хю може би помнеше Грег. Затова Грег трябваше да се постарае да остане незабелязан. Когато Грег и Маргарет пристигнаха, местата на семейство Мак Хю бяха празни. От двете им страни се бяха настанили обикновени на вид двойки. Отляво седяха мъж на средна възраст в евтин, сив, раиран костюм и безвкусно облечената му съпруга, а отдясно — две възрастни дами. Грег се надяваше Мак Хю да дойде. Искаше да го хване, ако наистина е шпионин. Предстоеше да чуят Първата симфония на Чайковски. — Значи обичаш класическа музика — забъбри Маргарет, докато оркестрантите се разсвирваха. Тя нямаше представа защо е поканена. Знаеше, че Грег се занимава с разработването на секретно оръжие, но — подобно на повечето американци — не подозираше за бомбата. — Аз пък мислех, че слушаш само джаз. — Обичам руските композитори с техния драматизъм. Сигурно ми е в кръвта. — Аз израснах с класическата музика. Баща ми обича на неговите увеселения да свири камерен оркестър. Семейството на Маргарет беше толкова богато, че Грег се чувстваше като просяк в сравнение с тях.