Зимата на света [bg]

III

Беше събота вечер и апартаментът на Дейзи на „Пикадили“ бръмчеше като кошер. „Сигурно има поне сто гости“, помисли си тя доволно. Дейзи се оказа начело на една група, свързана главно с американския Червен кръст в града. Всяка събота тя правеше парти за американските военни и канеше сестрите от болницата „Свети Вартоломей“ за компания. Идваха и пилоти от Кралските ВВС. Гостите пиеха от неограничените й запаси уиски и джин и танцуваха под звуците на Глен Милър от грамофонните й плочи. Дейзи си даваше сметка, че такава вечер може да е последното увеселение в живота на гостите й и правеше всичко по силите си, за да останат доволни. Само не ги целуваше, но пък сестрите не се скъпяха. Дейзи никога не пиеше на своите партита. Имаше да мисли за прекалено много неща. Непрекъснато разни двойки се заключваха в тоалетната и се налагаше да ги измъква оттам, за да може помещението да се ползва по предназначение. Ако някой наистина важен генерал се напиеше, трябваше да бъде дискретно проводен у дома си. Често свършваше ледът — Дейзи така и не успя да научи своите британски слуги колко лед е необходим за едно парти. Известно време след раздялата с Бой Фицхърбърт единствените приятели на Дейзи бяха семейство Лекуит. Етел, майката на Лойд, никога не я съдеше. Макар сега да бе самата достопочтеност, Етел имаше своите минали грешки и затова проявяваше повече разбиране. Дейзи продължаваше всяка сряда вечер да ходи у Лекуитови в „Олдгейт“. Заедно пиеха какао и слушаха радио. Сряда беше любимата вечер на Дейзи. Вече два пъти обществото я отхвърляше — първо в Бъфало и сега, в Лондон. От време на време се потискаше от мисълта, че грешката е нейна. Може би всъщност не беше част от претенциозното виеше общество с неговите строги правила на поведение. Глупаво беше от нейна страна да изпитва такова влечение към него. Проблемът беше, че обичаше увеселенията, пикниците, спортните състезания и всички възможни сбирки на добре облечени и забавляващи се хора. Сега вече знаеше, че за да се забавлява, не са й нужни нито британските аристократи, нито старите американски фамилии. Създала беше свое общество, при това много по-вълнуващо. Някои хора, които отказваха да разговарят с нея след раздялата с Бой, вече правеха явни намеци, че нямат нищо против да ги покани на някоя от прословутите си съботни вечери. Освен това имаше доста гости, които идваха при нея, за да се поотпуснат след смазваща вечеря някъде из Мейфеър. Тази вечер беше най-хубавата от всички досега, понеже Лойд се върна в отпуск. Той живееше съвсем открито с Дейзи. Тя не се вълнуваше какво ще си помислят хората — репутацията й в уважаваните среди беше толкова лоша, че нямаше какво вече да й навреди. Пък и военновременните условия караха мнозина влюбени да нарушават правилата. Домашната прислуга понякога се оказваше крайно високомерна по тези въпроси, но слугите на Дейзи направо я обожаваха. Затова Дейзи и Лойд дори не се преструваха, че спят в отделни стаи. Тя обичаше да спи с Лойд. Той не беше опитен като Бой, но компенсираше незнанието с ентусиазъм и гореше от желание да учи. Всяка нощ в двойното легло беше същинско изследователско пътешествие. Гледаха как гостите разговарят, смеят се, пият и пушат, танцуват и се прегръщат. Лойд се усмихна и попита: