В капана на времето [bg]

Усетих нечие присъствие зад мен и чух нормално дишане. Посегнах назад и той хвана ръката ми. Дугал Макензи.

Застана до мен и положи длан на изпруженото тяло на Рупърт.

— Как си, човече? — попита тихо. — Можеш ли да вървиш? — Другата ми ръка беше още върху Рупърт и усетих, че клати глава в отговор. Мъжете в църквата зад нас започнаха да си шепнат.

Ръката на Дугал притисна рамото ми.

— Какво ти трябва, за да му помогнеш? Онази кутия? На коня ли е? — Беше се изправил, преди да му кажа, че нищо от кутията не може да помогне на Рупърт.

Внезапен силен трясък откъм олтара накара всички да замлъкнат, последва бързо движение и мъжете грабнаха оръжията си от пода. Още едно пукане, после нещо се съдра и намаслената кожа, която покриваше прозореца, пропусна студен порив и вихър от снежинки.

— Сасенак! Клеър! Тук ли си? — Тихият глас от прозореца ме накара да забравя за Рупърт.

— Джейми! — Около мен се чу колективна въздишка и оръжията отново изтракаха на пода. Светлината отвън беше затулена за миг от главата и раменете на Джейми. Той се спусна леко от олтара и силуетът му се очерта на фона на прозореца.

— Кой е тук? — попита тихо, като се озърташе. — Дугал, ти ли си?

— Да, аз съм, момче. Жена ти и още неколцина. Има ли англичани навън?

Джейми се изсмя.

— А защо влязох през прозореца? Има двайсетина в подножието на хълма.

Дугал изръмжа гърлено.

— Това са копелетата, които ни откъснаха от войската.

— Явно са те. — Джейми изрече нещо на келтски и конят ми, чул познат глас сред тази лудница, вирна нос и изцвили силно за поздрав.

— Тихо, глупако! — изръмжа му Дугал. — Да не искаш да ни чуят?

— Е, него англичаните няма да го обесят — отбеляза тихо Джейми. — А не им трябват уши, за да разберат, че сте тук, стига да имат очи на главите си. Склонът отвън е разкалян и стъпките ви ясно личат в снега.

Дугал изсумтя и се озърна към прозореца, но Джейми вече клатеше глава.

— Няма смисъл, Дугал. Армията е вече на юг, лорд Джордж Мъри тръгна да я посрещне, но няколко отряда на англичаните са останали от тази страна. Част от тях ме преследваха по хълма, но аз се отклоних встрани и пълзях по корем през тревата дотук. Сигурно още претърсват хълма. — Протегна ръка към мен и аз я поех. Беше студена и влажна от пълзенето в тревата, но на мен ми стигаше, че го докосвам, че е тук.

— Пълзя, значи? И как смяташ да се измъкнеш? — попита Дугал.

Усетих, че Джейми сви рамене. Наклони глава към коня ми.

— Мислех си да препусна с коня и да ги отклоня по хълма. Сигурно поне Клеър ще успее да се измъкне в суматохата.

Дугал изсумтя.

— Да, и ще те катурнат от коня като зряла ябълка.

— Няма значение — отвърна сухо Джейми. — Но колкото и шум да вдигна, едва ли ще успеете всички да се измъкнете незабелязано оттук.