Първото правило на магьосника
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първото правило на магьосника». Краткое содержание книги:
А истината е страшна и причинява болка. На Ричард, избрания Търсач, е поверен Мечът на истината.
Заедно с красивата и загадъчна Калан той трябва да се изправи срещу зловещите магии на Мрачния Рал, да спаси света от тежките проклятия, от ужасяващите чудовища (хора и зверове) и страшните сенки.
Загадки, чудеса, магии и мистерии се редуват в един завладяващ сюжет с непредсказуема развръзка.
Дена го сграбчи за косата и дръпна главата му назад. Без да го предупреди, напъха Агиел в ухото му по-здраво откогато и да било. После повтори отново и отново. Времето се превърна в безкрайност. Ричард вече не знаеше кой е, какво става. Вече не се опитваше да се моли, да плаче, да се държи.
Тя спря и се изправи до него, задъхана от усилието.
— Отивам на вечеря. — Той усети болката на магията да се излива върху него. Опита се да си поеме въздух с широко отворени очи. — Докато ме няма и си почивам, оставям болката на магията в теб. Няма да можеш да изгубиш съзнание, нито да я спреш. Ако изпуснеш гнева си, ще стане още по-лошо. Ще го изпуснеш, обещавам ти.
Дена отиде до въжето и започна да го стяга, докато краката му вече не допираха пода. Ричард изкрещя. Почувства, че ръцете му ще се счупят.
— Приятно прекарване — тя се обърна на пети и излезе.
Ричард се крепеше на ръба между съзнанието и лудостта, болката, която разяждаше тялото му, го правеше неспособен да контролира гнева си точно както тя беше обещала. Пламъците й го поглъщаха. Никога не се бе чувствал толкова самотен, толкова безпомощен, а болката не му позволяваше дори да заплаче; единственото, което му оставаше, бе да се гърчи за глътка въздух.
Нямаше представа колко време е сам. Разбра само, че внезапно се свлича на пода, след това усети ботушите на Дена от двете страни на главата му и я видя изправена върху него. Тя прекрати болката на магията, но ръцете му все още бяха вързани безпомощно на гърба и врящият ад на болката в раменете му не престана. Той заплака с лице към кървавия под, а тя стоеше надвесена над него.
— Вече ти казах — изсъска тя през зъби, — ти си мой другар за цял живот. — Той чуваше тежкото й дишане, яростта й. — Преди да ти покажа още по-лоши неща, такива, че няма да можеш да говориш, искам да ми кажеш защо ме помоли Констанс да те обучава вместо мен.
Той се закашля в кръв, опитвайки се да говори.
— Това не е начинът да говориш с мен! На колене! Веднага!
Той се опита да се изправи на колене, но с ръцете на гърба му беше невъзможно. Дена го сграбчи за косата и го вдигна. Замаян, той се строполи върху нея, с лице срещу все още топлата кръв по корема й. Собствената си кръв.
Тя го отдалечи от себе си с върха на Агиел, опрян в челото му. Това накара очите му да се отворят. Той вдигна поглед към нея, готов да отговори.
Дена го перна през лицето с опакото на ръката си.
— Когато говориш с мен, гледай в земята! Никой не ти е дал разрешение да ме гледаш! — Ричард погледна в ботушите й. — Бавиш се! Отговори на въпроса ми!
Ричард изкашля още кръв; тя потече по брадичката му и той с мъка се въздържа да не повърне.
— Защото, Господарке Дена — дрезгаво каза той, — зная, че ви боли, когато пипате Агиел. Зная, че ви боли, когато ме обучавате. Исках Господарката Констанс да го прави, за да ви спестя болката. Не искам да ви боли. Зная какво е да те боли; вие ме научихте. Вече достатъчно ви е боляло; не искам повече да ви боли. Предпочитам Господарката Констанс да ме наказва, вместо да ви боли вас.
Той с усилия пазеше равновесие на колене. Настъпи продължителна тишина. Ричард гледаше втренчено в ботушите й и от време на време се закашляше леко, опитвайки се да диша въпреки болката в раменете. Сякаш тази тишина никога нямаше да свърши. Той нямаше представа какво ще направи Дена с него в следващия момент.
— Не те разбирам, Ричард Сайфър — каза меко тя най-после, яростта беше изчезнала от гласа й. — Мътните ме взели, не те разбирам.
Дена мина зад него и откачи механизма, който държеше ръцете му, след това излезе от стаята, без да каже нито дума повече. Ричард не можеше да изправи ръцете си нормално и се строполи по лице на пода. Не се опита да се изправи, само заплака в локвата кръв.
След известно време чу камбаната, която ги призоваваше на вечерно отдаване. Дена влезе в стаята, седна до него на пода, нежно го обгърна с ръце, помагайки му да се изправи.
— Нямаме право да пропускаме отдаване — обясни му с тих глас и закачи веригата за колана си.
Видът на кръвта, опръскала обилно бялата й кожа, беше шокиращ. Петна кръв имаше дори по лицето и косата й. Докато вървяха към залата за отдавания, хора, с които тя обикновено говореше, отвръщаха очи и й правеха път. Когато коленичи с лице, опряно до земята, ребрата го заболяха така, че едва си поемаше дъх, камо ли да пее. Нямаше представа дали произнася правилно думите, но Дена не го поправи, така че той просто продължи. Как успя да стои изправен през цялото време, без да се строполи на земята — това не знаеше.