Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Ние стоим в реката на кръвта на Сенгар — каза Трул. — И те чакаме.
— Спрете! — изкрещя Рулад. — Спрете!
— Истината — заговори Удинаас, като се приближи, — е безпощадна. Господарю. Приятелю? — Робът се изсмя. — Никога не си ми бил приятел, Рулад. Ти държеше живота ми в ръцете си — в която и да е ръка, празната или тази с меча, все едно. Моят живот беше твой, а ти си мислеше, че съм отворил сърцето си за теб. Блудния да ме вземе, защо да правя това? Погледни лицето ми, Рулад. Това е лице на роб. Не по-запомнящо се от глинена маска. Тази плът по костите ми? От нея стават крайници, нищо повече от сечива. Държах ръцете си натопени в морето, Рулад, докато всякакво чувство си отиде. Целият живот, отиде си. От непокорната ми някога хватка. — Удинаас се усмихна. — А сега, Рулад Сенгар, кой е робът? Аз стоя в края на веригите. Само в единия край. Една двойка пранги. Тук, виждаш ли? Стоя и те чакам.
Нисал заговори, като се плъзна гола напред, движение като на змия под светлината на свещ.
— Аз те шпионирах, Рулад. Разкривах всяка твоя тайна и сега те са с мен, като семена в утробата ми, и скоро коремът ми ще се издуе и чудовищата ще се появят, едно след друго. Рожби на твоето семе, Рулад Сенгар. Изчадия, всички до едно. И ти си въобразяваше, че това е любов? Аз бях твоята курва. Монетата, която пускаше в ръката ми, изплащаше живота ми, но не беше достатъчно. Стоя там, където никога няма да ме намериш. Аз, Рулад, не те чакам.
И най-сетне, смълчани, баща му и майка му.
Спомни си кога за последен път ги беше видял, деня, в който ги беше пратил да живеят оковани в търбуха на този град. О, колко умно, нали?
Но няколко мига преди това един от стражите на канцлера бе помолил за аудиенция. За да съобщи за ужасно събитие. Гласът на ледериеца се бе разтреперил като зле настроена лира. Трагедия. Грешка при въртенето на тъмничарите, цяла седмица изтекла, без никой да слезе до килиите им. Без храна, но, уви, много вода.
Надигнала се от пода всъщност.
„Императоре. Намериха ги удавени. Килиите пълни до гърдите, ваше величество. Веригите им… недостатъчно дълги. Недостатъчно дълги. Дворецът плаче. Ридае дворецът. Цялата империя, ваше величество, е навела глава в скръб. Канцлер Трайбан Гнол е получил удар, ваше величество. На легло е и не може да дойде да засвидетелства скръбта си.“
Рулад можа само да зяпне отгоре разтреперания мъж. Да зяпне отгоре, да, с празния поглед на човек, познал смъртта многократно — познал я беше повече от всякакво чувство. И да слуша тези празни слова, тези подобаващи изрази на ужас и скръб.
А в ума на императора можаха да се появят само тези думи: „Аз ги пратих долу, за да се удавят.“
„Вдигащите се води, този топящ се, този потъващ дворец. Този Вечен домицил. Аз удавих баща си. Майка си.“ Виждаше в ума си килиите, черния порой, цепнатините в стените, в които се бяха вкопчвали с нокти в края на веригите. Виждаше го всичко.
И сега те стояха. Мълчаливи. Изгнила и подута от газове плът, локви тиня около белите им сбръчкани стъпала. Баща, чиито рамене Рулад беше яхал, беше врещял от смях, дете, покачило се на своя бог, докато той тичаше по пясъчната ивица с безгранична сила и мощ, с обещанието за сигурност като нежна целувка на детското чело.
Майка му… „Не, стига. Умирам и умирам. Повече смърти, да, отколкото някой би могъл да си въобрази. Умирам и умирам, и умирам.“
„Но къде е моят мир?“
„Виждаш ли какво ме чака? Виж ги!“
Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам на своя трон и мечтаеше за мир. Но дори смъртта не можеше да предложи това.
В този момент един от братята му, Трул Сенгар, стоеше до Онрак — малките емлава се боричкаха в пръстта зад тях — и гледаше в почуда как Бен Адефон Делат, Върховен маг на Малазанската империя, гази през плитката река. Без да мисли за ледения студ на потока, от който можеше да изтръпне плътта, костите му, самите чувства в ума му — нищо не можеше да го отклони от това.
Щом видя самотната фигура, появила се от храстите на другия бряг, Бързия Бен спря. И след дълго мълчание се усмихна и отрони едва чуто нещо като:
— Къде другаде, ако не тук? Кой друг, ако не той? — След което, със смях, Върховният маг тръгна напред.
За да срещне стар приятел, който също газеше, без да спре, през тази широка река.
Друг малазанец.
Онрак отпусна ръка на рамото на Трул й рече:
— Много лесно се разплакваш, приятелю.
— Знам — въздъхна Трул. — Това е, защото… ами, защото си мечтая за такива неща. За себе си. Братята ми, семейството ми. Моите хора. Даровете на мира, Онрак — това е, което ме прекършва, отново и отново.
— Мисля, че избягваш една по-дълбока истина — каза Онрак.