Вихърът на Жътваря

— Бъг определено трябва да се научи да мълчи.

Тя го гледаше по най-смущаващия си начин.

— Знаеш ли, Техол Бедикт, изобщо не бях си представяла, че си агент на злото.

Техол приглади косата си и се изпъчи.

— Много впечатляващо, но не съм убедена. Защо го правиш всичко това? Някаква рана ли има от миналото, която надмогва всички други? Някаква ужасна нужда за мъст в отговор на някоя убийствена травма от младостта ти? Не, наистина съм любопитна.

— Идеята беше на Бъг, разбира се.

Тя поклати глава.

— Пробвай отново.

— Има всякакви видове зло, Джанат.

— Да, но твоето ще доведе до кръвопролитие. Много голямо.

— Има ли разлика между пролята кръв и кръв, изстисквана бавно и мъчително в хода на един съкратен от стрес, мизерия, болка и отчаяние живот — и всичко в името на някакъв аморфен бог, когото никой не смее да нарече свят? Докато превиват коляно и повтарят литанията за свят дълг?

— Леле, леле. Е, добре, това е интересен въпрос. Има ли разлика? Може би не, може би е само въпрос на степенуване. Но това едва ли те прави по-извисен морално, нали?

— Никога не съм претендирал за морална извисеност — отвърна Техол, — което само по себе си ме различава от моя враг.

— Да, това го разбирам. И, естествено, си готов да унищожиш този враг със собствените му инструменти, като използваш собственото му свето писание; накратко, използваш го, за да се самоубие. Ти си в самия край на склона, на който се е курдисал твоят враг. Или може би трябва да кажа „вкопчил“. Виж, това, че си подъл, не ме изненадва, Техол. Отдавна забелязах тази черта у теб. И все пак, тази кръвожадност? Това все още не мога да го разбера.

— Може би има нещо общо с уроците по прагматизъм.

— О, не смей да се оправдаваш с мен! Истинският прагматизъм в този случай щеше да те доведе до огромно богатство и неговата награда, леността, до най-пълното експлоатиране на системата. Съвършеният паразит — проклети да са всички онези отдолу, безимотните и безмозъчните, отритнатите нещастници, клечащи на всеки ъгъл. Ти определено притежаваш необходимия талант и гений и всъщност, ако сега беше най-богатият гражданин на тази империя, ако живееше в някое огромно имение, обкръжен от цяла армия телохранители и с петдесет конкубинки в конюшните ти, нямаше ни най-малко да съм изненадана.

— Не изненадана — отвърна Техол, — но може би разочарована все пак?

Тя прехапа устни и извърна очи.

— Е, това е друга тема, Техол Бедикт. Не я обсъждаме тук.

— Щом казваш, Джанат. Все едно, истината е, че аз съм най-богатият гражданин в тази империя. Благодарение на Бъг, разбира се, моя верен слуга.

— И въпреки това живееш в бордей.

— Не одобряваш жилището ми? Ти, гостенката, която не плаща! Дълбоко съм наранен, Джанат.