Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Просто са си отишли, приятелю, и никой от нас няма да се върне. За много дълго. Може би завинаги. Грижи се за себе си, Ублала Пунг, и внимавай с новия си бог — той е много повече от това, което изглежда.
След тези думи Бъг излезе, отново се прекатери през трупа… и спря.
Щяха да го търсят. По улиците. Желаеше ли битка в бяг? Не, само един прост удар, една сцена на развихрена мощ, от която тела на Патриотисти да се разхвърчат из въздуха. Бързо и край. „Преди да съм разбудил цялата проклета зверилница.“
„Не, сега трябва да се движа невидим.“
„И бързо.“
Древният бог съживи малко от силата си, достатъчно сила, за да се впие в материалното му същество, да го разпадне. Вече безтелесен, се плъзна надолу през каменния паваж, в жилите просмукала се вода, замрежили целия град.
Да, много по-бързо бе тук, движението бързо като мисъл…
Спъна се в примката, преди да си е дал сметка, че нещо го тегли извън курса — привличаше го като късче метал към магнит. Дърпаше го, все по-силно, а след това като във въртоп, надолу към каменен блок, заровен дълбоко в мрака. Камък на сила — сила на самия Маел — проклет олтар!
Изпиваше го жадно, оковаваше го така, както искаха да направят всички олтари с избраните си богове. Нищо общо със злонамерен разум, разбира се, просто определена склонност на структурата. Мирис на древна кръв, просмукала се частица по частица в кристалната плетеница на камъка.
Маел се съпротивляваше, нададе рев, от който основите на Ледерас потръпнаха, докато се мъчеше да възвърне физическата си форма, да съсредоточи силата си…
И така изщрака капанът — от самия акт на възвръщане на тялото му. Олтарът, заровен под отломките, скърцащата и местеща се зидария, хиляди нищожни намествания, които затиснаха под тежестта си Маел — той не можеше да се движи, не можеше вече дори да извика.
„Блуден! Кучи сине!“
„Защо?“
„Защо ми направи това?“
Но Блудния никога не бе показвал особен интерес да се задържа над триумфите си. Блудния изобщо не беше наблизо. А и да беше, нямаше да отвърне.
Един играч беше изваден от играта.
Но играта продължаваше.
В тронната зала на Вечния домицил Рулад Сенгар, Императорът на хилядата смърти, седеше сам, с меч в едната ръка. Седеше и се взираше в нищото на мигащата светлина на факлите.
В ума му имаше друга тронна зала и там той не беше сам. Братята му стояха пред него; а зад тях баща му Томад и майка му, Урут. В сенките покрай стените стояха Удинаас, Нисал и жената, която Рулад нямаше да назове и която някога беше жената на Феар. А близо до заключените врати още една фигура, твърде скрита в тъмното, за да я различи. Много скрита.
Бинадас наведе глава и каза:
— Провалих се, императоре. Провалих се, братко. — Посочи надолу и Рулад видя копието, пронизало гръдта на Бинадас. — Тоблакай, призрак от нашите древни войни след падането на Кечра. Нашите войни по море. Върна се, за да ме убие. Той е Карса Орлонг, Теблор, Тартено Тоблакай, Тартенал, Фенн — о, сега те имат много имена, да. Аз съм убит, братко, но не умрях за теб. — И Бинадас вдигна очи и се усмихна с усмивката на мъртвец. — Карса те чака. Чака те.
Феар направи стъпка напред и се поклони. Изправи се и прикова тежкия си поглед в Рулад — който се свиваше и трепереше в своя трон.
— Императоре. Братко. Ти не си детето, което отгледах. Не си детето, което научих. Ти ни предаде при Ледения стълб. Предаде ме, когато отне годеницата ми, моята любов, когато й направи дете и й причини такова отчаяние, че тя сложи край на живота си. — Докато говореше, жена му пристъпи напред и застана до него, ръцете им се сплетоха. Феар каза: — Сега стоя с Бащата Сянка, братко, и те чакам.
Рулад нададе вик — жалък, отчаян вопъл, който отекна в празната зала.
Трул, с побеляло теме на мястото на някогашната му коса, с очи на Остриган — празни, невидяни от никой друг Тайст Едур. Очи на самотник. Вдигна копието в ръцете си и Рулад видя червената лъскавина по дръжката, по широкия железен връх.
— Поведох воините в твоето име, братко, и сега всички те са мъртви. Всички мъртви. Върнах се при теб, братко, след като Феар и Бинадас не можаха. За да помоля за душата ти, старата ти душа, Рулад, за детето, брата, който беше някога. — Отпусна копието, подпря се на него. — Ти ме удави, окован за камък, а Рулад, когото търсех, се скри в тъмата на твоя ум. Но вече няма да се скрие.
От сумрака при вратите смътната фигура тръгна напред и от своя трон Рулад видя самия себе си. Млад, без оръжие, не пуснал кръв, кожата му без златните монети, кожата му — гладка и чиста.