Вихърът на Жътваря

По нищо не се беше отличавала от всяко друго дете в детинските си мечти за любов. Висок и горд, герой, който да влезе в живота й, да я вземе в прегръдките си и да помете всичките й страхове като наноси тиня, да изтекат на порой и да изчезнат в някой далечен океан. Благословът на яснотата и простотата, о, божичко, да, това бе нейният най-съкровен блян.

Макар Серен Педак да помнеше онова дете, макар да помнеше гърчещото се в стомаха й терзание, докато копнееше за спасението, терзание така сладко и заличаващо всичко друго, нямаше да се поддаде на носталгия. Лъжливите представи за света бяха детско право, не нещо, срещу което да негодуваш, но и не заслужаваха копнежа на възрастния.

В Хул Бедикт, в края на краищата, младата Серен Педак бе повярвала за известно време — вярвала бе дълго време всъщност, преди глупавият й блян най-сетне да се съсухри и стопи — че е намерила своя възхитителен герой, своето могъщо заклинание; всеки негов поглед бе благослов за сърцето й. Така бе научила, че чистотата е отрова. Сиреч — чистотата на вярата й, че такива герои съществуват. За нея. За когото и да било.

Хул Бедикт беше умрял в Ледерас. Или по-скоро тялото му беше умряло там. Останалото беше издъхнало в ръцете й години преди това. В известен смисъл тя го беше използвала или може би не просто използвала, беше го насилила. Погълнала беше вярата му, отнела му бе представата — за него самия, за мястото му в света, за целия смисъл, който той, като всеки друг мъж, търсеше за живота си. Намерила беше своя герой, а след това, подмолно и жестоко, го бе унищожила под обсадата на реалността. Реалността такава, каквато я беше видяла, каквато все още я виждаше. Това бе отровата в самата нея, битката между детския блян и користния цинизъм, просмукал се в зрелостта. А Хул Бедикт се беше оказал и нейното оръжие, и нейната жертва.