Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
На свой ред и тя беше насилена. Пияна в един пристанищен град, който се разкъсваше, докато армиите на Тайст Едур газеха сред пушек, пламъци и пепелища. Плътта й, станала оръжие, душата й — превърната в жертва. Не можеше да има никаква изненада, никакво глупаво изумление в отговор на последвалия й опит да се самоубие. Освен сред онези, които не можеха да разберат, които никога нямаше да разберат.
Серен бе убила онова, което обичаше. Беше го направила с Хул, а ако някога дойдеше денят, в който онова убийствено цвете отново да се разтвори в сърцето й, щеше да убие отново. Страховете не можеше да бъдат пометени. Страховете се връщаха на давещи приливи, повличаха я надолу в мрака. „Аз съм отрова.“
„Стой далече. Всички вие, стойте далече от мен.“
Седеше, положила тежкото имасско копие на коленете си, но тежестта на меча, окачен на лявото й бедро, бе това, което заплашваше да я повлече надолу, сякаш острието не беше изковано парче метал, а брънки във верига. „Той нищо нямаше предвид с това. Ти нямаше нищо предвид с това, Трул. Знам го. Освен това, също като Хул, ти си мъртъв. Получи милостта да не умреш в прегръдките ми. Бъди благодарен за това.“
Носталгия или не, детето в нея все още изпълзяваше боязливо навън. Беше безопасно, нали, безопасно беше да свие в шепи малките си чисти ръце и да изложи на интимен, ох, колко таен показ, онзи стар блян, засиял отново. Безопасно, защото Трул беше мъртъв. Никой нямаше да пострада, никому нямаше да навреди.
Да освободи онзи гърч в стомаха — не, още по-дълбоко. Беше вече зряла жена все пак. Да го освободи, да, защо не? За някой, който е отрова, имаше огромно удоволствие в болката. В дивия копнеж. В безразсъдното отдаване и покорство — покорство, което всъщност беше власт — „свенливостта тук е безсмислена. Предавам се, за да искам. Отстъпвам, за да властвам. Отдавам се на насилието, защото насилникът съм аз и това тяло тук е моето оръжие, а ти, обич моя, си моята жертва.“
Защото героите умират. Както казва Удинаас, това е тяхната съдба.
Гласът беше на Мокра, беше Лабиринтът на Ума, не беше й проговарял от онзи, първия път, сякаш някак си нищо повече нямаше за казване. Сама трябваше да постигне дисциплината на самоконтрол, сама да устои на съблазънта да доминира. И тя се справяше и с двете. Почти.
В това ехото на миналото служеше да я отвлече, да я приспи в мигове на чувствен копнеж към един вече мъртъв мъж, любов, която така и не беше възможна. В това дори миналото можеше да се превърне в оръжие, което тя владееше, за да удържи настоящето и да отбие бъдещето. Но и тук се криеха опасности. Да се върне към онзи миг, когато Трул Сенгар бе извадил меча си и след това го положи в ръцете си. „Искаше да съм в безопасност. Това е всичко. Смея ли да прибавя нещо повече към това? Капка мед да капна дори над страстта?“
Серен Педак вдигна глава и се огледа. Спътниците й не бяха нито общителни, нито приятни. Удинаас беше долу край потока, обръщаше камъните да търси раци — нещо, което малко да поразнообрази храната им — и ледената вода бе направила ръцете му първо червени, после сини, а на него сякаш му беше все едно. Кетъл седеше до една канара, присвита зад нея да се предпази от хапещия вятър, разбушувал се из долината. Изпаднала бе в неприсъщо мълчание през последните няколко дни и не искаше да погледне никого. Силхас Руин стоеше на трийсетина крачки от нея на една скала и като че ли оглеждаше бялото небе — небе с цвета на кожата му. „Този свят е огледалото му“, беше потвърдил преди малко Удинаас с груб смях, преди да слезе при потока. Клип седеше на една плоска скала някъде по средата между Силхас Руин и останалите. Беше подредил всевъзможните си оръжия за поредния грижлив оглед — все едно тази маниакалност бе някаква добродетел. А после погледът й се спря на Феар Сенгар.
Брат на мъжа, когото обичаше. Ах, толкова ли лесно бе да се каже? Лесно в лъжовността му, навярно. Или в простичката му истина. Феар вярваше, че дарът на Трул е повече, отколкото изглежда; че дори Трул не е съзнавал напълно мотивите си. Че воинът едур с тъжното лице е намерил в нея, в Серен Педак, Аквитора, ледерийката, нещо, което не е намирал преди у никоя друга. У нито една от безбройните красиви жени Тайст Едур, които трябваше да е познавал. Млади жени, не сбръчкани от годините жестоко време и още по-жестока тъга. Жени, които не са чужди. Жени с чиста все още представа за любовта.