Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Хммм — измърмори Кадер. — Вече те боли.
Надигнах се върху възглавниците и се огледах в стаята. Беше привечер и дългата сянка на нощта се промъкваше към кухненската врата. Кадер беше облечен със свободни панталони, риза и туника — жилетка на патаните. Дрехите бяха зелени, любимият цвят на Пророка. Изглеждаше поостарял — само за няколко месеца. Изглеждаше и по-здрав, по-спокоен и решителен отвсякога.
— Гладен ли си? — попита ме той, когато се втренчих безмълвно в него. — Искаш ли да се изкъпеш? Тук има всичко. Можеш да се къпеш, колкото си искаш. Можеш да се храниш, има храна в изобилие. Можеш да се преоблечеш в нови дрехи. Приготвил съм ти.
— Какво стана с Абдула? — попитах.
— Трябва да заякнеш.
— Какво стана, с Абдула, да му еба майката? — креснах с продран глас.
Назир ме гледаше. Външно беше спокоен, но знаех, че беше готов за скок.
— Той ли е бил Сапна?
— Не — отвърна той, обърна се и срещна вторачения ми поглед. — Знаех, че така разправят, но ти давам думата си, че не беше Сапна.
Отроних тежка, изтощена въздишка. Усетих сълзи да парят очите ми и прехапах бузата си отвътре, за да ги задуша.
— Защо казаха, че той бил Сапна?
— Враговете на Абдула накараха полицията да повярва, че е бил той.
— Какви врагове? Кои са те?
— Мъже от Иран. Врагове от неговата родина.
Спомних си сбиването, тайнственото сбиване. Двамата с Абдула се сбихме с група иранци на улицата. Опитах се да си спомня и други подробности от този ден, но не се сещах за нищо, освен за това, че никога не попитах Абдула кои са те и защо се сбихме с тях.
— Къде е истинският Сапна?
— Мъртъв е. Аз го открих — истинският Сапна. Сега е мъртъв. Това вече го направихме за Абдула.
Отпуснах се върху възглавниците и затворих очи. Носът ми започваше да тече, а гърлото ми беше задръстено и ме болеше. Тези три месеца бях стигнал до високи дози — по три грама чист, бял тайландски хероин дневно. Наркотичният глад бързо настъпваше и знаех, че ми предстоят две седмици в наказателния сектор на ада.
Мина доста време и аз го попитах:
— Защо?
— За какво ме питаш?
— Защо ме намери? Защо го накара… Назир… да ме докара тук?
— Ти работиш за мен — отвърна ми той усмихнато. — И сега имам една работа за тебе.
— Ами, боя се, че точно в момента не мога да се справя.
Спазмите се промъкваха в стомаха ми. Изстенах и се извърнах.
— О, да — съгласи се той. — Първо трябва да се оправиш. Но после, след три-четири месеца, точно ти ще си човекът за тази задача.
— Каква… каква задача?
— Мисия. Нещо като свещена мисия, би могло да се каже. Можеш ли да яздиш кон?
— Кон? Нищо не разбирам от коне. Ако мога да изпълня задачата на мотоциклет — като се оправя, ако изобщо се оправя — тогава аз съм твоят човек.
— Назир ще те научи да яздиш. Той е — или беше — най-добрият ездач в селото, където мъжете са най-добрите ездачи в провинция Нангархар. Тук наблизо има конюшни и можеш да се учиш да яздиш на плажа.
— Да се уча да яздя… — смотолевих, чудейки се как ще оживея през следващия час и по-следващия, и още по-лошото, което предстоеше.
— О, да, Линбаба. — Усмихнат, той протегна длан и докосна рамото ми. Допирът ме накара да трепна и започна да ме тресе, но топлината на ръката му сякаш попи в мен и аз притихнах. — До Кандахар в днешно време може да се стигне единствено с кон, защото всички пътища са минирани и бомбардирани. И затова, когато заминеш с моите хора на война в Афганистан, трябва да можеш да яздиш.
— Афганистан?
— Да.
— Кое… кое, по дяволите, те кара да мислиш, че ще отида в Афганистан?
— Не знам дали ще отидеш, или не — отвърна той, както ми се стори, с искрена тъга. — Аз самият заминавам на тази мисия. За Афганистан — моя дом, който не съм виждал повече от петдесет години. И те каня — моля те — да дойдеш с мен. Изборът, разбира се, си е твой. Задачата е опасна. Поне това е сигурно. Няма да ми паднеш в очите, ако решиш да не дойдеш с мен.
— Защо аз?
— Трябва ми гора, чужденец, който не се бои да престъпи многобройни международни закони и може да мине за американец. Там, където ще отидем, има много съперничещи си кланове, които се бият помежду си от стотици години. Те имат вековни традиции в нападенията едни над други и оплячкосването на всичко, което им попадне. Само две неща ги обединяват в днешно време — любовта към Аллах и омразата към руските нашественици. В момента техни основни съюзници срещу руснаците са американците. Те се бият с американски пари и американски оръжия. Ако водя американец със себе си, ще ни оставят на мира и ще ни пуснат да минем, без да ни закачат, и няма да ни оберат повече от необходимото.