Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— И къде да отида?
— Навсякъде.
— Ти заминаваш ли?
— Не, имам недовършена работа тук. А и… аз, в известен смисъл, съм свършен. Но ти трябва да се махнеш.
— Не схващаш, нали? — попита тя. — Не е заради парите. Ако се върна сега, ще си имам доста под ръка. Трябва ми нещо повече от парите. Тук се опитвам да изградя нещо с този бизнес. Тук мога да го постигна. Тук аз съм нещо. Аз съм някой. Хората ме гледат, когато вървя по улицата, защото съм различна.
— Ти ще си нещо, където и да си — усмихнах й се аз.
— Не ми се присмивай, Лин.
— Не ти се присмивам, Лиса. Ти си красавица и имаш голямо сърце — затова те гледат хората.
— Може да се получи — настоя тя. — С цялото си същество го чувствам. Лин, аз нямам образование и не съм умна като тебе. За нищо не съм учила. Но от това… може да стане нещо голямо. Бих могла, не знам… Бих могла да започна да продуцирам филми, може би — някой ден. Бих могла… да изградя нещо добро.
— Ти си добра. Ще се справиш добре, където и да отидеш.
— Не. Това е моят шанс. Няма да се върна и никъде няма да ходя, докато не успея. Ако не го направя, ако не се опитам, то всичко ще е напразно. Маурицио… и всичко останало, което се случи, ще е напразно. Ако си тръгна оттук, искам да го направя с поглед, устремен напред, и пълен джоб с пари, които съм спечелила сама.
Загледах се във вятъра; усещах как денят и всеки негов полъх над залива става ту топъл, ту хладен, и пак топъл. Малка флотилия от рибарски канута ни подмина на връщане към пясъчното убежище на рибарите близо до бордея. Внезапно си спомних дъждовния ден, когато плавахме с кану през наводнения двор на хотел „Тадж Махал“ и навлязохме под кънтящия тътнещ купол на Портата-паметник. Спомних си любовната песен на Винод и дъжда онази нощ, когато Карла дойде в прегръдките ми.
И загледан в неспирните вечни вълни, аз си спомних всичко загубено след тази бурна нощ: затвора, мъченията, Карла я нямаше, Ула я нямаше, Кадербай и Съвета му ги нямаше, Ананд го нямаше, Маурицио беше мъртъв, Модена сигурно беше мъртъв, Рашид беше мъртъв, Абдула беше мъртъв и Прабакер… това бе невъзможно… Прабакер също беше мъртъв. И аз бях един от тях — аз ходех, говорех и се взирах в бурните вълни, но в душата си бях мъртъв като всички тях:
— Ами ти? — попита Лиса. Усещах погледа й по себе си, долавях чувствата в гласа й: състрадание, нежност, може би дори любов. — Ако остана, а аз определено ще остана, ти какво смяташ да правиш?
Гледах я и разчитах руните в небесносините й очи. После станах от вълнолома, прегърнах я и я целунах. Целувката беше дълга. Цял живот изживяхме заедно в тази целувка — живяхме, обичахме и остаряхме заедно, и умряхме. После устните ни се отделиха и животът, който можехме да изживеем, се оттегли, сви се до искрица светлина, която всеки от нас винаги щеше да различава в очите на другия.
Можех да я обикна. Може би дори вече я обичах мъничко. Но понякога най-лошото, което можеш да сториш на една жена, е да я обикнеш. А аз все още обичах Карла. Обичах Карла.
— Какво ще правя аз ли? — повторих въпроса й. Хванах я за раменете и я задържах на една ръка разстояние. Усмихнах се. — Ще се друсам.
Потеглих и не се обърнах назад. Платих наема за апартамента за три месеца и дадох, значителен бакшиш на пазача на паркинга и портиера в сградата. Оставих в джоба си един хубав подправен паспорт, пъхнах резервните си паспорти и пачка пари в един сак и ги поверих заедно с мотора ми „Енфийлд Булет“ на Дидие. После хванах едно такси до салона за пушене на опиум на Гупта-джи, близо до Улицата на десетте хиляди курви, улица Шокладжи. Изкачих се по разнебитените дървени стъпала до третия етаж и влязох в клетката, която наркоманите бяха построили за себе си, редейки лъскавите остри метални пръти един по един.
Гупта-джи предлагаше на пушачите на опиум голяма стая с двайсет дюшека за спане и дървени възглавници. За онези със специални нужди пазеше други стаи зад открития салон. През една съвсем малка вратичка влязох в дискретния коридор, водещ към тези задни стаички. Толкова беше нисък, че се налагаше да се навеждам, едва ли не да пълзя. В стаята, която си избрах, имаше койка с дюшек от капок, протъркан килим, малко шкафче с врати от плетена ракита, лампа с копринен абажур и голяма глинена кана с вода. Трите стени бяха направени от рогозки, опънати на дървени рамки. Четвъртата, срещу горния край на леглото, гледаше към оживена улица, на която въртяха търговия местни и арабски търговци, но прозорците й бяха защорени и само няколко ярки звезди от слънчева светлина проблясваха в пролуките. Таван нямаше. Вместо това горе се виждаха дебели греди, които се пресичаха, събираха и крепяха глинения покрив. Много добре опознах този изглед.