Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Гупта-джи прие парите и нарежданията ми и ме остави сам. В стаята, толкова близо до покрива, беше много горещо. Свалих си ризата и угасих лампата. Малката тъмна стая приличаше на килия, на затворническа килия нощем. Седнах на леглото и сълзите бликнаха почти начаса. И преди бях плакал в Бомбай. Плаках след срещата с прокажените на Ранджит и когато непознатият беше умил измъченото ми тяло в затвора „Артър Роуд“, и заедно с бащата на Прабакер в болницата. Но винаги потисках тези мъки и страдания, успявах някак си да преглътна най-тежкото, напиращото. Тогава, сам в тази малка опиумна килия, с моята съсипана обич към умрелите ми приятели, Абдула и Прабакер, аз отприщих всичко.
Сълзите, когато напират у някои мъже, са по-лоши от боя. Плачът ранява по-дълбоко такива мъже от ритниците и палките. Сълзите бликат от сърцето, но някои от нас толкова често и толкова дълго се отричат от него, че когато то заговори, ние чуваме в скръбта си не една, а сто тъги. Знаем, че плачът е полезен и естествен. Знаем, че плачът не е слабост, а е сила. И все пак риданията изтръгват един по един заплетените ни корени от земята и когато заплачем, рухваме като повалени дървета:
Гупта-джи ме остави да се наплача. Когато най-сетне чух тътренето на чехлите му към вратата, аз избърсах мъката от лицето си и запалих лампата. Той ми донесе онова, което бях поискал — стоманена лъжица, дестилирана вода, еднократни спринцовки, хероин и стек цигари, и ги остави на малката масичка. С него имаше и едно момиче. Той ми каза, че името й е Шилпа, и я е определил за моя прислужница. Беше млада, на по-малко от двайсет, но вече белязана с мрачното изражение на работеща професионалистка. Надеждата, готова да изръмжи или да запълзи като пребито пале, се свиваше в очите й. Отпратих ги и двамата с Гупта-джи и си сготвих доза хероин.
Дозата стоя в спринцовката почти час. Пет пъти я вземах и опирах иглата в дебелата, силна, здрава вена на ръката си и пак я оставях неизползвана. И през целия този потен час се взирах в течността в спринцовката. Това беше. Дрогата на проклятието. Това беше голямата дрога, дрогата, която ме подтикваше да върша тъпи и брутални престъпления, която ме вкара в затвора; която ми беше струвала семейството и загубата на близките. Дрогата, която бе всичко и нищо — тя отнема всичко и в замяна не ти дава нищо. Но нищото, което ти дава, безчувствената празнота, която ти дава, понякога е всичко онова, което искаш.
Вкарах иглата във вената, изтеглих розата кръв, която доказваше, че пробивът е чист, и натиснах буталото чак до края. Още преди да успея да извадя иглата, хероинът превърна съзнанието ми в Сахара. Горещи, сухи, лъскави и безлични, дюните на наркотика попариха всички мисли и погребаха забравената цивилизация на ума ми. Топлината изпълни и тялото ми и уби хилядите малки болчици, ранички и притеснения, които понасяме и пренебрегваме всеки трезвен ден. Нямаше болка. Нищо нямаше.
А после, все още с пустинята в мозъка ми, усетих как тялото ми потъва и как изскочих над повърхността на задушаващо езеро. Дали не бе седмица след първата доза? Или месец? Изпълзях на сала и заплавах по смъртоносното езеро в лъжицата, а Сахара бе в кръвта ми. И тези греди горе — в тях имаше някакво послание, послание за това как и защо ние всички се пресичаме — Кадер и Карла, и Абдула, и аз. Животите на всички ни в брънката, която бе смъртта на Абдула, се пресичаха по някакъв неповторимо дълбок начин. Там, в гредите, бе ключът за шифъра.
Но аз затворих очи. Спомних си за Прабакер. Спомних си, че той се трудеше толкова упорито и толкова до късно в нощта, когато умря, защото таксито беше негово и работеше за себе си. Аз му бях купил таксито. Той щеше да е жив, ако не бях му купил това такси. Той беше мишлето, което бях дресирал и хранил с трошици в затворническата килия, мишлето, което разпнаха. Понякога прохладата на някой ясен час, в който не бях друсан, ми показваше образа на Абдула в минутата, преди да умре, сам сред кръга от убийци. Сам. Аз трябваше да бъда там. Аз бях с него всеки ден. Трябваше да бъда тогава с него. Приятелите не оставят своите приятели да умрат така — сами пред смъртта и съдбата. И къде ли беше тялото му? Ами ако той беше Сапна? Можеше ли моят приятел, моят обичен приятел наистина да е този безмилостен и безумен разчленител? Какво каза Гани? Парчета от насеченото тяло на Маджид били намерени из цялата му къща…