Шантарам

— Добре — казах с престорена усмивка. — Добре, пусни ме, хайде де. Трябва да си събера нещата.

Той ме пусна и аз се наведох над масичката, на която лежаха портфейлът, часовникът и паспортът ми. Гупта-джи и Шилпа чакаха в коридора отвън. Събрах си вещите и ги напъхах в джобовете си. Преструвах се, че слушам Назир. Когато реших, че моментът е дошъл, замахнах към него с десница. Трябваше да го уцеля. И щях да го уцеля, ако бях здрав и трезвен. Дори не го докоснах и загубих равновесие. Назир стовари юмрук в слънчевия ми сплит, точно под сърцето. Превих се надве, без въздух и безпомощен, коленете ми бяха вдървени, а краката не ме държаха. Той вдигна главата ми с лявата си ръка за косата, вдигна десния си юмрук до рамото, позабави се, за да се прицели, и заби юмрук в ченето ми. Всичката сила на врата, плещите и гърба му бе вложена в този удар. Видях как Гупта-джи изви надолу устни и присви очи, а после лицето му избухна в дъжд от искри, след който светът стана по-тъмен от пещера, пълна със спящи прилепи.

Това бе единственият път в живота ми, когато ме нокаутираха. Пропадах сякаш цяла вечност, а земята бе невъзможно далече. След време смътно осъзнах някакво движение в пространството и си помислих: „Няма нищо, всичко това е само сън, наркотично видение, всеки момент ще се събудя и пак ще се надрусам.“

И тогава се стоварих отново върху сала с трясък. Но салът-легло, с който плавах цели три дълги месеца, се бе променил. Беше някак си по-различен, мек и гладък. И се носеше някакъв нов, прекрасен аромат, великолепен парфюм. Парфюмът беше „Коко“. Добре го познавах. Това беше Карла, парфюмът върху кожата на Карла. Назир ме беше изнесъл, метнат през рамото му, надолу по стълбите и на улицата и ме бе тръснал на задната седалка на едно такси. Вътре беше Карла. Главата ми лежеше в скута й. Отворих очи, за да погледна прекрасното й лице. Зелените й очи ме гледаха със състрадание, със загриженост и още нещо. Замижах и в подвижния мрак разбрах какво беше то, онова другото нещо в очите й. Беше погнуса. Тя беше погнусена от моята слабост, от пристрастеността ми към хероина, от вонята ми на занемарено и самоугаждане. После усетих допира на ръцете й по лицето си и той сякаш беше плач, а пръстите й, които галеха бузата ми, бяха сълзите.

Когато таксито най-сетне спря, Назир ме изнесе два етажа по-нагоре толкова лесно, все едно мъкнеше чувал брашно. Свестих се отново метнат на рамото му и видях Карла да се качва след нас по стълбите. Опитах се да й се усмихна. Влязохме в голяма къща през заден вход, който водеше към кухнята. От голямата модерна кухня минахме в огромна, открита всекидневна със стъклена стена, която гледаше към златист плаж и тъмното сапфирено море. Назир ме смъкна от плещите си и ме положи по-нежно, отколкото очаквах, върху купчина възглавници до стъклената стена. Последната доза, която си бих точно преди той да ме отвлече от бардака на Гупта-джи, беше голяма. Твърде голяма. Бях скапан и ме унасяше. Желанието да затворя очи и да пропадна в унеса ме заливаше с неустоими, огромни вълни.