Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Каквато и да беше причината, чувствах се безнадеждно сам в града. Загубих Прабакер и Абдула, най-близките си приятели, в една и съща седмица, а с тях загубих и точката върху картата на психиката, където пише: „Ти си тук“. Личността и самоличността в някои отношения приличат на координатите на пътната карта, която чертаят нашите пресичащи се връзки. Ние знаем кои сме и се самоопределяме какви сме чрез хората, които обичаме, и причините, поради които ги обичаме. Аз бях онази точка във времето и пространството, където дивата ярост на Абдула се пресичаше с щастливата доброта на Прабакер. Останал без посока, вече неопределян от тяхната дълбочина, с безпокойство и изненада осъзнах колко много съм започнал да завися от Кадер и неговия Съвет от мафиотски босове. Връзките ми с повечето от тях бяха бегли, така ми се струваше, ала въпреки увереността, която ми вдъхваше тяхното присъствие в града, те ми липсваха толкова, колкото и компанията на мъртвите ми приятели.
Бях гневен. Отне ми време да проумея този гняв и да разбера, че негов подбудител и прицел е Кадербай. Него обвинявах за смъртта на Абдула — за това, че не го е защитил и не го е спасил. Не можех да повярвам, че Абдула, приятелят, когото обичах, е жестокият безумец Сапна. Но бях готов да повярвам, че Абдел Кадер Хан има някаква връзка със Сапна и убийствата. Нещо повече — това, че е напуснал града, ме караше да се чувствам предаден. Все едно ме беше изоставил, за да посрещна… всичко, сам. Беше нелепа мисъл, разбира се, и доста самовъзвеличаваща ме. Истината беше, че стотици хора на Кадер продължаваха да работят в Бомбай, и аз работех с мнозина от тях всеки ден. Но въпреки това се чувствах точно така — изоставен и предаден. Студенина, породена от съмнение и студен гняв, започна да пъпли вътре в мен към най-дълбоките ми чувства към Хана. Все още го обичах и все още чувствах синовна връзка с него, но той вече не беше моят обожаван и безгрешен герой.
Един боец муджахидин веднъж ми каза, че съдбата дава на всички нас трима учители, трима приятели, трима врагове и три големи любови в живота. Но тези дванайсет души са винаги прикрити и ние никога не знаем кой, кой е, докато не сме ги обикнали, напуснали или борили с тях. Кадер беше един от моите дванайсет, но неговото прикритие беше едно от най-добрите. В тези дни на самотност и гняв, докато скръбното ми сърце постепенно бе сковавано от отчаяние, аз започнах да го мисля за враг, моя обичен враг.
Сделка след сделка, престъпление след престъпление, ден след ден моята воля, целеустременост и надежда се тътреха към ямата. Лиса Картър положи усилия и спечели договора си с Чандра Мехта и Клиф де Суза. Заради нея и аз присъствах на срещата, която уреди окончателно сделката, и се подписах като неин партньор. Продуцентите смятаха моето участие за важно, аз бях сигурният им канал към черните пари на мафията на Кадер Хан, неограничен и практически неизтощим ресурс. Не споменаха тази връзка, не и тогава, но тя беше ключов фактор за решението им да подпишат с Лиса. Според договора ние с нея трябваше да осигуряваме чуждестранни епизодици, както наричаха изпълнителите на малки роли, за три големи студии. Условията за заплащане и комисионите бяха уточнени за две години.
След срещата Лиса ме придружи до мотора, паркиран до вълнолома на крайбрежния булевард. Седнахме заедно точно на мястото, където Абдула беше сложил ръка на рамото ми преди години, когато морето, давещото море изпълваше мислите ми. И двамата бяхме самотни и отначало си говорехме, както разговарят самотните хора — с откъслечни жалби и ъгълчета, изрязани от разговорите, които вече бяхме водили със себе си, насаме.
— Той знаеше, че ще стане така — каза тя след дълго мълчание. — Затова ми даде онези пари в сейфа. Говорили сме за това. Той ми говори. Говореше, че ще го убият. Знаеш ли за войната в Иран? Войната с Ирак? На няколко пъти едва не са го убили там. И тази мисъл се бе загнездила в главата му, сигурна съм. Мисля, че искаше да умре, задето е избягал от войната и е зарязал приятелите и семейството си. И когато се стигнеше до това, ако някога се стигнеше, той искаше да си отиде така.
— Може би — отговорих, загледан във величественото и равнодушно море. — Карла веднъж каза, че всички ние се опитваме да се самоубием по няколко пъти в живота си и рано или късно всички успяваме.
Лиса се засмя, защото я изненадах с този цитат, но смехът й завърши с дълга въздишка. Тя наклони глава, за да може вятърът да си играе с косата й.
— Историята с Ула ме убива, Лин — сподели тя тихо. — Не мога да избия Модена от мислите си. Чета всички вестници, всеки ден, и търся нещо за него — че са го намерили, може би, или каквото и да е. Странно… случилото се с Маурицио, знаеш, след това бях зле седмици наред. Плачех непрекъснато, както си вървях по улицата, или четях книга, или се мъчех да заспя, не можех да се нахраня, без да ме свие стомахът. Не спирах да мисля за мъртвото му тяло… и ножът… какво ли е било чувството, когато Ула заби ножа в него… Но сега всичко това почти изчезна. Още го има, знаеш ли, някъде дълбоко в корема ми, но вече не ме побърква. И дори Абдула, не знам дали все още не съм в шок и отричам, или каквото и да е, но аз не… не си позволявам да мисля за него. Все едно… все едно го приемам. Но Модена — с това става все по-зле. Не мога да престана да мисля за него.