Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Роланд погледна към Сузана, която само вдигна рамене и каза:
— Да видим какво може да прави. Аз се досещам какво ще ни покаже, а ти?
Оказа се, че може да прави доста неща. Художническите умения на Патрик Данвил бяха изумителни, а рисунките му заместиха напълно липсващия му език. Ръката му се движеше по листа с изумителна бързина и той не изглеждаше никак притеснен от обстоятелството, че изобразяваше с такава яснота болезнените за него случки; напротив — самият акт на творчество явно му доставяше неизмеримо удоволствие. На една от рисунките му се виждаше Джо Колинс, който забива брадва в главата на нищо неподозиращия си гост, а устните му са изкривени в озъбена усмивка. Над мястото на удара момчето бе написало „ТРЯС!“ и „ПЛЬОК!“ с големи, сякаш излезли от комикс букви, а над главата на Колинс се виждаше балонче с думите: „На ти, говедо!“ Друга рисунка показваше самия Патрик, който лежи на пода изнемощял от смях (изображението бе достатъчно красноречиво и говореше само за себе си, така че надписът „Ха! Ха! Ха!“ бе напълно излишен), докато вампирът стои над него, сложил ръце на кръста си, и го наблюдаваше. После момчето захвърли този лист и набързо сътвори друга рисунка, показваща как Колинс стои на колене и държи затворника си за косата, а стиснатите му устни потрепват пред агонизиращата от смях уста на Патрик. След това с едно-единствено обиграно движение (върхът на молива нито за миг не се отдели от хартията), момчето направи още едно балонче над главата на стареца, изписвайки вътре девет букви и два удивителни знака.
— Какво значи това? — попита Роланд.
— „Ммм! Вкусно!“ — отвърна му Сузана. Гласът й трепереше.
Като се изключи тематичната ориентация на рисунките, безногата жена можеше да го гледа как рисува с часове; всъщност точно така и направи. Моливът се движеше толкова бързо, че те едва успяваха да го следват и на никого от двамата стрелци не му хрумна да му предложи някоя от ампутираните гумички, защото момчето нямаше нужда от тях. Доколкото Сузана можеше да види, момчето или не правеше грешки, или ги вплиташе в рисунките си по такъв начин, по който само един гений би могъл да го стори. Творбите му не бяха скечове, а завършени произведения на изкуството. Тя знаеше на какво бе способен Патрик-този или някой друг Патрик от някой различен свят по Пътя на Лъча — и как щеше да разгърне таланта си впоследствие, и от тази мисъл я обливаха ледени и горещи вълни едновременно. Какво имаха тук? Един ням Рембранд? Хрумна й, че това е вторият им гениален слабоумник. Всъщност третият, ако брояха и Ко заедно с Шийми.
Явното му пренебрежение към гумичките караше Сузана да си мисли, че това е просто някаква чудатост. Нито тя, нито нейният дин подозираха, че тази млада версия на Патрик Данвил може би не знаеше, че такива неща като гумичките съществуваха.
ДЕВЕТ
Към края на третата нощ Сузана се събуди, видя, че Патрик лежи до нея в сеното, и се спусна по стълбата. Роланд стоеше до вратата на хамбара, пушеше цигара и се взираше в мрака. Снегът беше спрял, а лунните лъчи превръщаха покритата с пресен сняг Тауър Роуд в искряща приказна страна на безмълвна красота. Въздухът бе неподвижен и толкова студен, че безногата жена имаше чувството, че влагата в носа й всеки момент ще замръзне. Нейде далеч се чуваше ръмженето на двигател, който, съдейки по усилващия се звук, явно се приближаваше. Сузана попита Роланд дали има някаква представа какво може да е това.
— Мисля, че най-вероятно е роботът, наречен Бил Пелтека — отвърна нейният дин. — Нали той отговарял за чистенето на снега. Може да има някои от онези антеноподобни неща на главата си, също като Вълците. Нали си спомняш?
Тъмнокожата жена си спомняше много добре.
— Може да е дал някаква специална клетва за вярност към Дондейл — продължи Роланд. — Не ми се вярва много да е така, ала съм се сблъсквал и с по-странни неща. Дръж подръка чиниите си, ако реши да ни нападне. Аз ще съм нащрек с револвера си.
— Но не ти се вярва, нали? — спътницата му явно искаше да е сто процента сигурна за това.
— Не — рече Стрелеца. — Даже си мисля, че би могъл да ни закара до самата Тъмна кула. Дори и да не стане така, може да ни хвърли поне до края на Бялата шир. Което ще е добре, като се има предвид състоянието на момчето.