Тъмната кула

— Н-не м-можех д-да м-му к-кажа к-кодовите д-думи, к-ко-гато м-ми г-ги п-поиска — сподели Бил Пелтека, — н-но н-не м-можах д-да с-сторя н-нищо, к-когато м-ми з-заповяда д-да м-му д-донеса н-наръчници с ц-цялата информация, к-която м-му б-бе н-необходима.

— Бюрокрацията е нещо невероятно — въздъхна Сузана.

Бил им разказа, че странял от „Дж-Дж-Джо“ и гледал да отсъства толкова често (и толкова дълго), колкото можел, макар че се налагало да идва всеки път, когато Тауър Роуд имал нужда от почистване — така бил програмиран, — както и поне веднъж в месеца да му носи провизии (предимно консерви) от „Федералния“ (както сам каза). Металното създание обичало да вижда Патрик, който веднъж го нарисувал и му подарил портрета (той бил невероятен и роботът често го съзерцавал — оригинала или множеството копия, които направил). Събеседникът им сподели, че всеки път, когато идвал, очаквал да завари нещо лошо — страхувал се, че Дондейл ще убие момчето и ще изхвърли трупа му нейде в горите близо до „Уж-уж-ужасните земи“, подобно на кофа за боклук. Ала ето че сега младият художник бил жив и свободен, за което Бил много се радвал.

— З-з-защото аз и-и-имам н-някакви р-р-рудименарни ч-чувства — каза металният човек с такъв тон, сякаш се извиняваше за някакъв свой ужасен порок.

— Трябва ли да ти кажем кодовите думи, за да започнеш да приемаш заповеди от нас? — попита Роланд.

— Да, сай — отвърна Бил Пелтека.

— Мамка му! — изруга Сузана. Бяха имали същия проблем с Анди — робота-вестоносец от Кала Брин Стърджис.

— К-к-както и да е — продължи Бил Пелтека, — ако отправите в-в-вашите зъ-за-заповеди като п-п-предложения, то аз ще б-б-бъда повече от щъ-щъ-щъ… — той вдигна ръка и отново се удари по главата, а онова свистене („фиуууууу“) се разнесе за пореден път — не от главата, а някъде от областта на гърдите му, каза си Сузана — … щастлив да ви послушам.

— Първото ми предложение е да разкараш това шибано пелтечене — каза Роланд, след което веднага се обърна удивен. Патрик се бе строполил на снега, държеше се с две ръце за корема и се заливаше от смях. Ко подскачаше около него и джавкаше, но рунтавелкото бе напълно безобиден — този път нямаше кой да открадне радостта на момчето. Тя принадлежеше само на него и на онези, които имаха щастието да я почувстват.