Тъмната кула

Изведнъж Стрелеца се спря.

— Сълзите на майка ми — промълви той. Само веднъж го бе чувала да произнася тази фраза — когато се бяха натъкнали на елен, паднал в едно дефиле със счупени два задни крака. Животното умираше от глад и ги гледаше с грозните черни дупки в главата си, защото мухите бяха изяли очите му.

Тя остана на мястото си, докато мъжът не й даде знак да се приближи, след което запълзя енергично към него, заставайки от дясната му страна.

В далечния ъгъл на мазето — югоизточния ъгъл, ако представата й за посоките беше вярна — се виждаше нещо като затворническа килия. Вратата й бе направена от кръстосани стоманени пръчки, а наблизо се търкаляха инструментите, с чиято помощ Дондейл ги бе заварил една за друга. Явно това бе станало преди доста време, съдейки по дебелия слой прах върху ацетиленовата горелка. От една „S“-ообразна кукичка, забита в каменната стена — на достатъчно разстояние от затворника, ала същевременно и достатъчно близо, че да го дразни — висеше голям и старомоден

(дад — а — чум дад — а — чий)

сребърен ключ. Самият затворник стоеше зад решетките на килията си и протягаше мръсните си ръце към тях. Изглеждаше толкова измършавял, че й напомни за ужасните снимки от концлагерите, на които се виждаха оцелелите от Аушвиц, Берген-Белсен и Бухенвалд — живи (макар и едва ходещи) обвинения към човечеството, с размъкнати раирани униформи, висящи по съсухрените им, превърнали се в кожа и кости тела, и отвратителни кръгли шапки, крепящи се като по чудо на главите им. Неестествено ярките им, плашещи очи сякаш казваха: „Не искаме да знаем в какво сме се превърнали, ала за съжаление не можем да го забравим.“

Нещо подобно се четеше и в очите на Патрик Данвил, докато протягаше ръцете си към тях и издаваше нечленоразделните си, умоляващи вопли. Отблизо те й звучаха като подигравателните крясъци на някоя птица от джунглата в холивудски филм: „Ай-ииииий, Ай-ииииий, Ай-йоук, Ай-йоук!“

Стрелеца взе ключа от кукичката и се приближи до вратата. Данвил го сграбчи за ризата, ала Роланд веднага избута ръката му настрани. В движението му нямаше и капчица грубост, но измършавялото създание в килията мигновено отстъпи назад, а очите му сякаш щяха да изскочат от страх. Косата му беше дълга — висеше чак до раменете му, — ала бузите му бяха покрити с рехав мъх, който бе малко по-гъст на брадичката и над горната му устна. Сузана предположи, че навярно бе на седемнайсет; най-много да беше една-две години по-голям.

— Не се обиждай, Патрик — рече меко Стрелеца, докато пъхаше ключа в ключалката. — Нали така те наричат? Патрик Данвил?

Кльощавото същество с мръсни дънки и широка сива риза (тя висеше почти до коленете му) продължаваше да отстъпва назад, без да промълви дума. Когато гърбът му се опря в отсрещната стена, той се плъзна надолу и седна на земята до кофата, която навярно му служеше за тоалетна, притискайки колене до изпитото си лице. Междувременно Роланд отвори вратата и я издърпа навън (тя нямаше панти). Щом забеляза това, Патрик Данвил започна отново да вие, само че този път доста по-силно: „АЙ-ИИИИЙ, АЙ-ЙОУК, АЙ-ИИИИИИЙ!“ В мига, в който Стрелеца прекрачи прага на килията, момчето запищя още по-пронизително и започна да блъска главата си в каменната стена. Роланд отстъпи назад и в същия миг Патрик престана да се самоизтезава, а очите му се вторачиха в Стрелеца със смесица от страх и недоверие, след което протегна мръсната си, ала изящна ръка (безногата жена виждаше фините му дълги пръсти) към новодошлите, сякаш ги молеше за помощ.