Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
Тези думи повдигнаха един въпрос.
— Наричаме го момче, защото изглежда така, ала на колко години е според теб?
Роланд поклати глава.
— Определено е навършил шестнайсет-седемнайсет години, ала като нищо може да е на трийсет. Времето се държи странно, откакто Разрушителите насочиха пагубните си сили към Лъчите, и предприема странни обрати и прескоци. Знаеш това не по-зле от мен.
— Дали Стивън Кинг го е сложил на пътя ни?
— Не мога да кажа, макар че със сигурност е знаел за него. — Той замълча. — Кулата е толкова близо! Усещаш ли я?
Да, усещаше я. Понякога като пулсиране, друг път като пеене, а често и като двете. Пък и полароидната снимка продължаваше да виси на стената в къщата на Дондейл. Тя поне не беше част от триковете. Всяка нощ в сънищата си виждаше Кулата от тази снимка да се извисява в края на полето с рози, сиво-черна на фона на небето, където облаците се носеха в четирите посоки по протежение на двата Лъча, които я поддържаха. Тя знаеше какво пееха гласовете — „комала! комала! комала-ела-ела!“, — ала не мислеше, че пееха на нея или за нея. Не, не, в никакъв случай — това бе песента на Роланд и само на Роланд, но в гърдите на тъмнокожата жена бе разцъфнала надеждата, че не трябва непременно да загине, преди Стрелеца да е достигнал Кулата.
Всеки от нас си има своите мечти.
ДЕСЕТ
По-малко от час, след като слънцето изгря (от изток — всички казваме „благодаря“), едно оранжево превозно средство — комбинация между камион и булдозер — се появи иззад линията на хоризонта и бавно, но сигурно запъпли към тях. От дясната му страна се вдигаше истински фонтан от сняг и се трупаше върху високия насип, правейки го още по-висок. Сузана предположи, че когато достигне пресечката между Тауър Роуд и „Одд Лейн“, Бил Пелтека (който най-вероятно караше снегорина) ще завие и ще тръгне в обратната посока. Нищо чудно да се отбиеше и тук — но не за кафе, а за малко антифриз, смазка или нещо друго. Безногата жена се усмихна, но тази мисъл не бе единственото, което я развесели. На покрива на снегорина имаше високоговорител и тя разпозна парчето, което звучеше оттам.
— „Калифорнийско слънце“! — засмя се тя. — На „Ривиерас“! Не звучи ли божествено?
— Щом казваш — вдигна рамене Стрелеца. — Само дръж здраво чинията си!
— Можеш да разчиташ на мен — рече спътницата му.
В този миг Патрик също се присъедини към тях, носейки скицник и молив — откакто Роланд бе открил принадлежностите за рисуване, момчето не се разделяше с тях. Сега то надраска една-единствена дума с главни букви и подаде листа на Сузана, защото знаеше, че Стрелеца разчита съвсем малко от онова, което пишеше, дори и да се състоеше само от големи букви. Думата в долната част на листа беше „БИЛ“. Тя се мъдреше под невероятна рисунка на Ко с комиксово балонче над главата му, в което пишеше „ДЖАФ! ДЖАФ!“ — сега задраскана, за да насочи вниманието на Сузана изцяло към името на робота. Сърцето й се сви при вида на огромния „X“, защото изображението на рунтавелкото под кръстосаните линии бе толкова истинско, че животинчето сякаш всеки миг щеше да оживее.
ЕДИНАЙСЕТ
Снегоринът спря пред къщата на Дондейл и въпреки че двигателят му продължи да работи, музиката спря. От мястото на водача скокна един висок (поне два и петдесет) робот с лъскава глава, който приличаше много на Найджъл от експериментална станция „Дъга 16“ и Анди от Кала Брин Стърджис. Той сложи металните си ръце на кръста по начин, който би напомнил на Еди за Си Трипио от „Междузвездни войни“, ако Еди беше тук, разбира се.
— 3-ЗДРАСТИ, ДЖ-ДЖО! К-КАК С-С-СИ? К-К-КАК СА ТРИКОВЕТЕ В КЪ-КЪ-КОКОМО?
Роланд направи крачка напред и излезе от покоите на покойната Липи.
— Хайл, Бил — каза дружелюбно. — Дълъг живот и приятни нощи.
Металният човек се обърна и в очите му проблеснаха яркосини пламъчета. Сузана си каза, че навярно така изразяваше изненадата си. Дори и да бе разтревожен, това никак не му личеше, и явно не беше въоръжен, ала безногата жена вече си бе набелязала антенката над главата му — тя се въртеше бавно, блеснала под светлината на утринните слънчеви лъчи — и знаеше, че може да я обезвреди на мига с някоя оризия. Лесно като две и две, би казал Еди.
— Ах! — възкликна роботът. — С-с-страаа, с-с-стреее, с-с-с… — запелтечи той, след което вдигна ръка (Сузана забеляза, че имаше две лакътни стави вместо една) и се удари по главата. Чу се някакъв свистящ звук — „фиууууууу“ — и едва тогава Бил Пелтека довърши думата, която искаше да произнесе. — Стрелец!