Първото правило на магьосника

Събуди се преди нея; шокът от събуждането с Агиел беше нещо, което искаше да си спести. Чу се провлаченият вой на някаква камбана. Дена се събуди, изтегна се малко по гръб, без да каже нищо, след това седна на леглото и се наведе да види дали той се е събудил.

— Сутрешни отдавания — провъзгласи тя. — Това беше звънецът, повикването. След отдаванията ще има обучение.

— Да, Господарке Дена.

Тя закачи веригата му за колана си и отново го поведе през коридори до един площад на открито, заобиколен от колони, върху които се извисяваха арки. В центъра на площада, под открито небе, имаше бял пясък, върху който старателно бяха оформени концентрични окръжности, обикалящи около тъмен, насечен камък. Най-отгоре върху камъка имаше камбана — същата, която Ричард бе чул да бие преди малко. Между колоните върху плочките се виждаха коленичили хора, наведени напред така, че челата им да докосват земята.

Хората пееха в един глас.

— Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето смирение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.

Те повтаряха отново и отново само това. Дена щракна с пръсти и му посочи пода. Ричард коленичи по примера на останалите. Дена коленичи до него и доближи чело до плочките. Започна да пее заедно с другите, но чу, че той не пее, и спря.

— Ще правиш това два часа — мрачно се намръщи тя. — Ако се наложи да ти напомням пак — стават шест.

— Да, Господарке Дена.

Той започна да пее с другите. За да може да произнесе думите, без да извика болката на магията, трябваше да се концентрира върху плитката на Дена. Нямаше представа колко дълго е продължило пеенето, но му се стори, че са минали два часа. От навеждането го заболя гърбът. Думите бяха все едни и същи. След известно време те се сляха в един общ безсмислен звук, който Ричард почувства като каша в устата си.

Камбаната удари два пъти, хората се изправиха на крака и се разпръснаха. Дена стана. Ричард остана на мястото си, тъй като не знаеше какво да направи. Знаеше, че може да си навлече неприятности, като не се изправя, но знаеше също, че ако се изправи, а не е трябвало, наказанието ще е много по-жестоко. Чу приближаващи се стъпки, но не вдигна глава.

Чу се дрезгав женски глас.

— Сестра Дена, колко се радвам да те видя отново при нас. Д’Хара беше самотно място без теб.

Д’Хара! Тази дума прониза мислите през замъгленото му съзнание. В същия миг той извика образа на плитката на Дена, която му даваше сигурност.

— Сестра Констанс. Хубаво е да се завърна у дома и да видя отново лицето ти.

Ричард разпозна нотките на искреност в гласа на Дена. Агиел докосна тила му, като отне въздуха му. Сякаш около врата му се затегна въже. По начина на употреба Ричард позна, че това не е Агиел на Дена.

— А какво имаме тук? — попита Констанс.

Тя махна Агиел. Закашлял се от болка, Ричард се опита да си поеме въздух. Дена му каза да се изправи и той го направи с желанието да се скрие зад нея. Констанс беше с цяла глава по-ниска от Дена, набитото й тяло беше облечено в кожа също като тази на Дена, само че кафява. Матовата й кафява коса беше също вързана на плитка, на която липсваше плътността на Денината. Изражението на лицето й беше такова, сякаш е яла нещо развалено.

Дена леко го перна по стомаха с опакото на ръката си.

— Новият ми другар.

— Другар — Констанс превъртя думата в устата си, сякаш беше горчива на вкус. — Кълна се, Дена, никога не съм могла да разбера как можеш да понесеш това да имаш другар. Само при мисълта за това ме заболява коремът. Та значи, Търсачът, както виждам по меча. Добър улов все пак. Сигурно не е било лесно.

Дена се усмихна самодоволно.

— Уби само двама от хората ми, преди да обърне магията си към мен. — Изненадата, изписана на лицето на Констанс, накара Дена да се засмее. — Той е от Западната земя.

Веждите на Констанс се повдигнаха.

— Не! — тя се вгледа в очите на Ричард. — Прекършен ли е?

— Да — каза Дена с въздишка. — Но все още ми дава повод да се усмихвам. Едва на сутрешните отдавания сме, а вече си спечели два допълнителни часа.

Лицето на Констанс грейна в широка усмивка.

— Имаш ли нещо против да намина?

Дена й се усмихна топло.

— Знаеш, че всичко мое е и твое, Констанс. Всъщност ще ми помагаш.

Констанс явно беше доволна и горда. За да потуши напиращия в душата му унищожителен гняв, Ричард трябваше да се концентрира върху плитката на Дена.