Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Прочети на глас отбелязаните — каза Стрелеца с дрезгав глас, — защото разбирам само отделни думи, а искам да узная какво пише.
— Първа станса — рече тъмнокожата жена и прочисти гърлото си, защото бе пресъхнало. Вятърът навън отново зафуча и единствената крушка примигна в наплютата от мухите плафонера.
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
— Колинс — рече Роланд. — Който и да е писал това, е имал предвид Джо Колинс. Писал е за него, тъй както Кинг е писал за нашия ка-тет в историите си. Всичко що ми рече… лъжа било е! Точно така!
— Не Колинс — поправи го Сузана. — Дондейл.
Стрелеца кимна.
— Дондейл, право думаш. Давай нататък.
— Добре; втора станса.
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
— Помниш ли бастуна му и как го размахваше? — попита мъжът.
Разбира се, че си спомняше. Само дето не беше крив, но иначе всичко друго съвпадаше. Всичко друго бе описание на това, което им се бе случило току-що. Самата мисъл я накара да потрепери.
— Този поет от твоето време ли е? — обърна се към нея Стрелеца. — От твоето кога?
Безногата жена поклати глава.
— Дори не е от моята страна. Умрял е поне шейсет години преди моето кога.
— Въпреки това явно е видял какво ще се случи. Или поне някаква негова версия.
— Да — кимна Сузана. — Стивън Кинг е знаел за тази поема. — Изведнъж бе осенена от внезапно прозрение, което беше толкова ярко, че нямаше как да не е истинско. Жената изгледа Роланд с разширени очи: — Тази поема е накарала Кинг да започне всичко! Тя е била неговото вдъхновение!
— Сигурна ли си, Сузана?
— Да!
— Обаче този Браунинг трябва да ни е видял.
Тъмнокожата жена си замълча. Не знаеше. Всичко беше прекалено объркано. Като да се опитваш да определиш кое е първото — кокошката или яйцето. Или да се изгубиш в огледален лабиринт. Главата й се замая.
— Прочети и следващата, Сузана.
— Четиринайсета станса — каза тя и зачете:
— А ето и следващите три:
— Липи — каза Стрелеца. — С проскубаната грива, покритата със струпеи шия и всичко останало. Само дето е кобила, а не жребец.
Сузана мълчеше — нямаше нужда да каже каквото и да било. Естествено, че беше Липи — сляпа и мършава, с осеяна от червени язви кожа… „Знам, че е една дърта грозница“, беше казал старецът… по-точно съществото, което приличаше на старец. „Дърта кранто и стара ки’-кутия такава!“ Ето че тук го пишеше черно на бяло в една поема, написана дълго преди сай Кинг изобщо да бъде роден — може би осемдесет или дори сто години преди това: „тревата пък напомняше коса — окапала и рядка, с прокажен вид…“
— Като че ли от дяволски легион избягал бе — рече Роланд, усмихвайки се мрачно. — Трябва да се погрижим да я изпратим обратно при Дявола, преди да си тръгнем оттук.
— Не — възрази Сузана. — Няма да го сторим. — Беше прегракнала. Искаше да накваси гърлото си, ала се боеше да отпие дори глътка от онова, което течеше от чешмите в тази колиба. В краен случай щеше да вземе малко сняг и да го разтопи. Но едва след като напуснеха това ужасно място.
— Защо казваш така?
— Защото я няма — вдигна рамене жената. — Излезе навън в бурята, когато видяхме сметката на господаря й.