Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
— Втори — каза радиоелектронният оператор. — Уха, за мощност ли говорехме… Този е във въздуха. Сигурно е един от новите им. Определено се движи от юг на север с настоящ курс две-нула-две.
— Прието — потвърди тихо пилотът, а погледът му се стрелкаше нагоре-надолу из тъмното небе. Неговият „Лансър“ на практика продължаваше на автопилот, обаче дясната му ръка бе на сантиметри от лоста, готова да извие бомбардировача наляво, да пикира към облаците отдолу и да премине на инжектор. Някъде вдясно от него имаше изтребители, най-вероятно два F-15, ала те щяха да останат в близост до разузнавателния Е-767.
— Още един, едно-девет-пет, току-що се появи… На различни честоти и… Чакайте — рече радиоелектронният оператор. — Добре, голяма промяна в честотите. Вероятно вече приема сигнали от над хоризонта.
— Може ли да ни улови? — попита летецът и пак хвърли поглед към предупредителния екран. Извън червената забранена зона имаше жълт сектор, за който пилотът мислеше като за зоната на „вероятността“. Оставаха им най-много няколко минути до влизането в него и тази „вероятност“ изглеждаше наистина обезпокоителна в момента, когато се намираха на почти четири хиляди и осемстотин километра от военновъздушната база „Елмендорф“.
— Не съм сигурен. Възможно е. Препоръчвам да минем вляво — отвърна разумно операторът. След този съвет той почувства как самолетът прави вираж под ъгъл от пет градуса. Задачата не се състоеше в поемане на рискове, а в събиране на информация, както комарджия би наблюдавал някоя маса, преди да заеме мястото си и да вкара чиповете си в игра.
— Струва ми се, че там има някой — заяви един от свързочниците на самолета Е-767. — Нула-едно-пет, посока юг. Трудно ще го следя.
Като въртящия се купол на покрива на Е-767 нямаше много други в света и всички до един бяха японски. Три от тях действаха на източните пътища към родината им. Понеже излъчваше до три милиона вата електроенергия, куполът бе четири пъти по-мощен от всичко, което американците са качили във въздуха, ала истинската усъвършенстваност на системата не се криеше в мощността, а в начина й на предаване. В основата си умалена версия на радара ШПИОНИН, използван от разрушителите клас „Конго“, съоръжението се състоеше от хиляди безлампови диоди, които можеха да сканират както електронно, така и механично и да скачат от честота на честота, за да се нагодят към моментната необходимост. За засичане на далечни предмети най-добри бяха сравнително ниските честоти. Обаче въпреки че вълните се извиваха малко отвъд видимия хоризонт, то бе с цената на лоша картина. Операторът засичаше нещо горе-долу едва на всяко трето сканиране. Софтуерът на системата все още не беше се научил да различава хаоса от целенасочената дейност на човешкия ум, поне не във всички случаи и за съжаление не и на тази честота…
— Сигурен ли си? — попита главният диспечер по интеркома. Той току-що сам бе включил тази картина и все още не виждаше нищо.
— Ето тук. — Първият премести курсора и отбеляза мястото, когато пак установиха контакт. — Чакайте! Погледнете тук! Той отиде върху друга ярка точка и маркира и нея. Тя изчезна почти веднага, но се появи след петнадесет секунди. — Виждате ли, южен курс… Скорост петстотин възла.
— Чудесно. — Главният диспечер включи радиомикрофона си и докладва на наземната станция, че за пръв път някой проучва японските въздушни отбранителни сили. Всъщност ги изненада единствено фактът, че им отне толкова дълго време. „Ето оттук нещата стават интересни“ — помисли си той и се запита какво ще стане по-нататък, след като игрите вече бяха започнали.
— Няма ли още от разузнавателните? — поинтересува се пилотът.
— Не, само тези двата. Преди минута ми се стори, че улавям малко „мъх“ — каза радиоелектронният оператор, — но той постепенно избледня. — Нямаше нужда да обяснява, че с тази свръхчувствителна апаратура сигурно улавяше сигнали и от дистанционните управления на някои гаражи. След миг се очерта още един наземен радар. Всички от патрулната формация един по един завиха косо обратно на запад, щом навлязоха в обхвата на двата Е-767, продължаващи по постоянния си югозападен курс и вече изминали половината път до най-големия японски остров, Хоншу, който се намираше на почти петстотин километра вдясно от тях. Вторите пилоти на всичките четири самолета сега гледаха единствено на запад, докато самите летци се взираха за евентуален въздушен трафик пред себе си. Операцията бе напрегната, ала рутинна, и много приличаше на това да минаваш с кола през квартал, в който никой не би искал да живее. Докато всички светофари светят зелено, не се притесняваш много, но не ти харесват и погледите, които засипват колата ти.