Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
„А това решава всичко“ — помисли си Кога. Питаше се дали измяната винаги започва така. Щеше да преспи, преди да вземе решение, само дето знаеше, че тази нощ нямаше да мигне. „Тази сутрин“ — поправи се мислено Кога и изсумтя, когато погледна часовника си.
— Сигурни сме, че трябва да са със стандартна ширина, така ли?
— Можете сам да анализирате фотографиите, с които разполагаме — каза Бетси Флеминг. Отново бяха в дирекцията на Националната разузнавателна служба към Пентагона. — Автомотрисата, която хората ни различиха, е широколинейна.
— Може би е дезинформация — предположи аналитикът от Националната разузнавателна служба.
— Диаметърът на ракетоносителите SS-19 е две цяло и осемдесет и два метра — отговори Крис Скот и му подаде факса от Русия. — Прибавете още двеста и седемдесет сантиметра за транспортния контейнер. Сам направих изчисленията. Теснолинейният път ще бъде твърде рискован за предмет с такава ширина. Възможно е, ала е рисковано.
— Трябва да проумеете — продължи Бетси, — че те няма да поемат прекалено много рискове. Освен това руснаците също обмисляха железопътен транспорт за модела „Мод-4“ и конструираха ракетата съобразно с това, а разстоянието между руските релси…
— Вярно, не се сетих. По-голямо е, отколкото при нашите стандартни линии, нали? — Аналитикът кимна. — Добре, това наистина улеснява задачата. — Той се извърна към компютъра си и подаде команда за стартиране на програмата, която изготви няколко часа по-рано. При всяко минаване над Япония прецизно фокусираните и силно контрастни камери щяха да наблюдават по точно зададени координати. Странно, но Американската национална железопътна компания имаше най-пълна последна информация за японските железници и дори в този момент един от началниците й го запознаваха с правилата за сигурност, свързани със спътниковите картини. Всъщност инструкциите бяха доста прости. Кажи на някого какво си видял, и разчитай, че ще бъдеш изпратен на продължителна почивка в затвора „Мериън“, Илинойс.
Изготвената от компютър заповед бе получена в Сънивейл, щата Калифорния, откъдето я препратиха до военен комуникационен сателит и Оттам до двата обикалящи в орбита спътника КН-11, единият от които щеше да прелети над Япония след петдесет минути, а другият — десет минути по-късно. И тримата специалисти се питаха доколко ги бива японците в замаскирането. Най-кофти беше, че можеше никога да не узнаят. На практика можеха само да чакат. Те щяха да проучат предаваната на живо картина, когато я получеха, ала освен ако нямаше явни признаци, които да ги насочат към онова, което търсеха, истинската работа щеше да бъде свършена след цели часове и дни. Ако извадеха късмет.
„Харушио“ бе излязла на повърхността — нещо, което никога не можеше да зарадва един командир на подводница. Нямаше да се застоят тук дълго. Чрез два маркуча с голям диаметър зареждаха с гориво, а кран спускаше други припаси, главно храна, в ръцете на моряците, чакащи на палубата. Капитан Угаки знаеше, че техният флот не разполагаше с подходящ снабдителен кораб за подводници. За целта използваха предимно десантни кораби с цистерни, ала сега те изпълняваха други функции и му бяха изпратили търговски кораб, чийто екипаж бе ентусиазиран, но незапознат със задачите, с които се занимаваше.
Неговата подводница пристигна последна в пристанището на Агана, тъй като се намираше най-далеч от Марианските острови, когато окупацията започна. Той изстреля само едно торпедо и изпита удоволствие от чудесното представяне на модел 89. Колко хубаво. Търговският кораб нямаше нужните съоръжения, за да възстанови както трябва амунициите му, но пък командирът знаеше, че разполага с още петнадесет торпеда и четири ракети „Харпун“, а ако американците му осигуряха такъв куп мишени, толкова по-добре.
Моряците, които нямаха задължението да стоварват припаси на задната палуба, се бяха скупчили отпред и се припичаха на слънце, както подводничарите често правят и както всъщност правеше и командирът им, гол до кръста на върха на рубката, където пиеше чай и се усмихваше така, че всички да го видят. Следващата му мисия бе да патрулира в района западно от Бониновите острови, за да пресрещне всеки американски кораб, и по-вероятно подводница, опитваща се да приближи до японските главни острови. Угаки си помисли, че задачата обещаваше да е типична за подводница: скучна, ала изискваща много. Щеше да му се наложи да поговори с екипажа си относно значимостта й.