Дълг на честта

Всички в залата си помислиха, че първоначално изложеното становище е недвусмислено. „То е прекалено радикално“ — казаха си японските дипломати, включително и онези, които смятаха действията на страната си за безумие.

— Лично аз съжалявам, че тонът на изказването ви е такъв — отвърна посланикът, с което зашлеви на Адлер дипломатическа плесница. — Що се отнася до непроцедурните въпроси, ние ще чуем позицията ви и ще обмислим достойнствата й съобразно с интересите ни за сигурност. — Това беше дипломатическият начин да се каже, че се налагаше Адлер да повтори току-що казаното… и да го разшири. Нещо като косвено искане на друго становище, в което да им отстъпят нещо, в замяна на което получаваха подразбиращото се обещание, че може да има отстъпка и от страна на японското правителство.

— Вероятно не се изразих достатъчно ясно — рече Адлер, след като отпи глътка вода. — Вашата страна предприе военни действия срещу Съединените американски щати. Последиците от такива действия са много тежки. Предлагаме ви възможността да се откажете от тези ходове без допълнително кръвопролитие.

Останалите американци около масата се разбраха без думи и без да се поглеждат: коварна топка. Американският екип едва бе започнал да разгръща идеите и предложенията си, и ето че Адлер отиде по-далеч, отколкото очакваха.

— Отново намирам тона ви за непростим — отвърна посланикът, като сам се позамисли. — Както знаете, родината ми има законни интереси, касаещи безопасността й, след като стана жертва на злощастни правни действия, които биха могли единствено жестоко да навредят на икономическата ни и физическа сигурност. Член 51 от Хартата на ООН изрично признава правото на всяка независима нация на отбранителни мерки. Не сме сторили нищо повече.

Дори американците признаха, че парирането бе изкусно, а подновеният апел за вежливи обноски предполагаше истинско начало на маневрите.

Началните обсъждания продължиха още деветдесет минути, като и двете страни хич не отстъпваха и просто повтаряха думите си, променяйки само фраза-две. После дойде време за почивка. Охраната отвори двукрилата стъклена врата към изисканата градина на посолството и всички излязоха уж да подишат чист въздух, но всъщност целяха да свършат още работа. Градината беше твърде голяма за подслушване, особено при режещия вятър, свирещ в дърветата.

— Е, Крис, започнахме — каза Сейджи Нагумо и отпи от кафето си. Избра кафе, за да покаже колко е благоразположен към американската позиция; поради същата причина Кристофър Кук пиеше чай.

— Какво очаквахте да кажем? — попита помощникът на заместник държавния секретар.

— Първоначалната ви позиция не ме учудва — призна Нагумо.

Кук отвърна поглед и се втренчи в стената, обграждаща градината. Той тихо попита:

— От какво ще се откажете?

— Без съмнение от Гуам, обаче трябва да бъде демилитаризиран — отговори японецът със същия тих глас. — А вие?

— Засега от нищо.

— Трябва да ми дадеш нещо, за което да се хвана, Крис.

— Не мога да ти предложа нищо освен може би примирие, преди военните действия наистина да започнат.

— Кога ще стане това?

— Слава богу, няма да е много скоро. Имаме време да действаме. Нека го използваме както трябва — поиска настойчиво Кук.

— Ще предам думите ти. Благодаря ти. — Нагумо се отдалечи и се присъедини към един член на своята делегация.

Кук стори същото и след три минути се озова при Скот Адлер.

— Гуам, ако бъде демилитаризиран. Това е сигурно. Може би и още нещо, което не е сигурно.

— Интересно — разсъждаваше гласно Адлер. — Значи беше прав, че ще ни позволят да запазим достойнството си. Добра работа, Крис.

— Какво ще им предложим в замяна?

— Gornisch46 — отвърна хладно заместник държавният секретар. Той мислеше за баща си и за татуировката на ръката му, за това как научи, че деветката е обърната на обратно шестица, и за начина, по който една страна, някога съюзена с притежателя на това посолство и неговата прекрасна, макар и студена градина, отне свободата на татко му. Донякъде това бе непрофесионално и Адлер го съзнаваше. През онези години Япония предложи сигурно убежище на немалко европейски евреи, извадили късмет, един от които стана министър в кабинета на Джими Картър. Вероятно, ако баща му се беше озовал сред малцината късметлии, отношението му би могло да е различно, по случаят не бе такъв. — Като начало ги натискаме яко, за да видим какво ще стане.

— Мисля, че правим грешка — каза Кук след малко.

— Може би — отстъпи Адлер. — Ала те първи сгрешиха.