Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Той отново се разрида и аз го хванах, за да го успокоя. Туристите и редовните клиенти по другите маси ни погледнаха, но бързо се извърнаха. Когато той се поуспокои, му поръчах уиски. Той го изгълта на един дъх, също като Прабакер в първия ден на запознанството ни.
— Много ли е зле?
— Лекарят каза, че ще умре със сигурност — изхлипа Джони. — Челюстта му е откъсната. Стоманата я е отнесла. Всичко е отнесено. Всичките му зъби. На мястото на устата и челюстта му има голяма дупка, само голяма дупка. Дори не са бинтовали лицето му, защото от тая дупка излизат страшно много тръби и тръбички. За да му поддържат живота. Как е оживял — така в тая кола, никой не може да каже. Стоял е затиснат вътре два часа. Лекарите смятат, че до довечера ще умре. Затова тръгнах да те търся. Ранен е тежко в гърдите, в корема и в главата. Той умира, Лин. Ще умре. Трябва да отидем.
Влязохме в интензивното отделение и заварих Кишан и Рухмабай да плачат, прегърнати, седнали до леглото. Парвати, Сита, Джитендра и Касим Али стояха в горестно мълчание до леглото. Прабакер беше в безсъзнание. Няколко апарата следяха признаците му на живот. Пластмасови и метални тръби стърчаха от лицето му… от онова, което бе останало от лицето му. Онази великолепна усмивка, разкошната слънчева усмивка бе изтръгната от лицето му. Просто… я нямаше вече.
В дежурния кабинет на приземния етаж намерих лекуващия го лекар. Извадих от колана си пачка американски долари и му ги предложих с молбата да поема всички по-нататъшни разходи. Той не я прие. Нямало надежда, каза. На Прабакер му оставали само часове, може би минути живот. Затова позволил на семейството и приятелите му да останат при него. Нищо не можело да се направи, каза той, освен да останем с него и да го гледаме как издъхва. Върнах се в стаята на Прабакер и дадох парите на Парвати заедно с всичко, което бях спечелил от последната си куриерска задача.
Намерих тоалетна в болницата и измих лицето и врата си. Главата ме болеше и раните по лицето ми я изпълниха с мисли за Абдула. Не издържах. Не можех да понеса представата за моя дързък ирански приятел, обкръжен от полицаи, които стрелят по него, и изстрелите им окървавят и разкъсват тялото му. Гледах се в огледалото, а сълзите изгаряха очите ми като киселина. Зашлевих се, за да се свестя, и се върнах на етажа на Прабакер.
Останах заедно с другите до леглото три часа. Изтощен, започнах да клюмам и ми се наложи да си призная, че не мога да будувам повече. В един относително тих ъгъл събрах два стола до стената и заспах. Сънят ме погълна целия, почти на мига, и ме отнесе в Сундер. Плавах по мърморещите вълни от гласове в онази първа нощ в селото, когато бащата на Прабакер положи ръка на рамото ми и аз стиснах зъби срещу звездите. Когато се събудих, Кишан наистина седеше до мен с ръка на рамото ми, и щом го погледнах в очите, и двамата заплакахме безпомощно.
Накрая, когато вече нямаше съмнение, че Прабакер ще умре и всички го знаехме, и всички приемахме, че той ще издъхне, четири денонощия гледахме как страда малкото му храбро телце, онова, което бе останало от него, остатъка от Прабакер с ампутираната усмивка. Най-накрая, след като ден и нощ гледахме как се мъчи от болки и смут, започнах да се надявам той да издъхне най-сетне и да го желая с цялата си душа. Толкова го обичах, че накрая намерих едно безлюдно кътче в стаята на чистачите, където един кран неспирно капеше в бетонно корито, паднах на колене върху две мокри следи от стъпки и започнах да моля Бога да го остави да умре. И той издъхна.
В колибата, която някога Прабакер делеше с Парвати, майка му Рухмабай разпусна дългата си до бедрата коса. Седеше на прага, загърбила света. Черната й коса бе нощен водопад. Тя режеше съвсем ниско, с остри ножици, и дългите кичури падаха като умиращи сенки.
В началото, когато наистина обичаме някого, най-много се страхуваме обичаният да престане да ни обича. Но онова, от което трябва да се боим и ужасяваме, разбира се, е, че ние няма да престанем да ги обичаме, дори и след като умрат. Защото аз все така те обичам от все сърце, Прабакер. Още те обичам. И понякога, приятелю, тази обич, която не мога да ти дам, смазва дъха в гърдите ми. Понякога, дори и сега, сърцето ми се дави в мъка, в която без теб няма звезди, и няма смях, и няма сън.
Трийсета глава
Хероинът е камера за сензорна депривация за душата. Докато плаваш по мъртвото море на упоението от дрогата, не усещаш нито болка, нито угризения, нито срам, няма чувство за вина и скръб, няма депресия, няма и страст. Заспалата вселена влиза и обгръща всеки атом на съществуването. Безчувственият мир и покоят разпръскват страха и страданието. Мислите се носят като водорасли в океана и се стапят в далечната сива сънливост, неосъзнати и неопределими. Тялото изпада в криогенна дрямка — безразличното сърце бие вяло, а дишането бавно се превръща в случаен шепот. Плътно вцепенение подобно на Нирвана сковава крайниците, а надолу, в дълбините, спящият се плъзга полекичка към забвението — съвършеното и вечно дрогиране.