Прагът на вечността [bg]

Госпожа Залцман си сложи очилата и прочете писмото.

— О, Боже — изрече тя. — Колко неприятно. И то точно когато се устройвахте толкова добре!

Джаспър не можеше да повярва на ушите си.

— Нали не ми казвате, че наистина подлежа на военна служба?

— Подлежите — тъжно отвърна тя. — И преди сме имали такива неприятности със служители чужденци. Според правителството, ако човек иска да работи и да живее в Съединените щати, то той трябва да помага за защитата на страната от комунистическата агресия.

— Да не би да ми казвате, че отивам в армията?

— Не е задължително.

Сърцето на Джаспър подрипна от надежда.

— Каква е алтернативата?

— Можете да се приберете у дома. Няма да опитат да Ви спрат да напуснете страната.

— Това е нечувано! Не можете ли да ме измъкнете от това?

— Да имате някакво медицинско усложнение? Плоскостъпие, туберкулоза, сърдечен порок?

— Никога не съм боледувал.

Тя понижи глас.

— А и предполагам, че не сте хомосексуалист?

— Не!

— Семейството Ви не принадлежи ли на някоя религия, която да забранява военната служба?

— Баща ми е полковник в британската армия.

— Толкова съжалявам.

Джаспър започна да вярва на това.

— Наистина напускам. Дори и да получа работата в Днес, няма да мога да я започна.

Изведнъж го осени някаква мисъл.

— Не са ли длъжни да пазят работата на човека, когато той си е изслужил военната служба?

— Само ако я е държал една година.

— Значи може и да не съм в състояние да си върна работата като машинописец в радиостанцията!

— Не е гарантирано.

— А ако напусна Щатите сега…

— Можете да се върнете у дома си. Но повече няма да работите в САЩ.

— Иисусе.

— Какво ще правите? Ще си тръгнете или ще постъпите в армията?

— Наистина не знам — отговори й той. — Благодаря Ви за помощта.

— Благодаря Ви за шоколада, господин Мъри.

Джаспър замаяно излезе от кабинета й. Не можеше да се върне на бюрото си — трябваше да помисли. Обикновено той харесваше улиците на Ню Йорк — високите сгради, мощните камиони Мак, екстравагантните коли, блестящите витрини на прочутите магазини. Днес всичко това го вкисна.

Тръгна към Ийст Ривър и седна в парка, от който можеше да види Бруклинския мост. Мислеше си как напуска всичко това и се връща в Лондон с подвита опашка. Мислеше си как прекарва две дълги години в работа за провинциален британски вестник. Мислеше си за това как никога повече няма да може да работи в САЩ.

После си помисли за армията — късо подстригана коса, маршировка, груби сержанти, насилие. Мислеше си за горещите джунгли на Югоизточна Азия. Можеше да се наложи да стреля по дребни слаби селяни в пижами. Можеше да бъде убит или осакатен.