Гравитационна дъга [bg]

Но Слотроп опърничаво иска — иска ли? — да понаучи за техните гастроли при ракетчиците на генерал Камлер.

— Е, аз бях в Нордхаузен, разбира се, и зърнах туй-онуй. Но изобщо не съм виждал напълно монтирана и сглобена А4. Сигурно наистина е нещо фантастично, а?

Танац протяга халбата за допълване. Сервитьорът с безизразна физиономия — докато междувременно Танац го гали по задника — капе върху една лъжичка над халбата вода, за да превърне абсента в млечно зелен и след това се отдръпва. Не става ясно дали Танац обмисля своя отговор.

— Да, заредена с гориво, жива, готова за изстрелване… висока четиринайсет метра, трепери… а после фантастичният, мъжествен, могъщ рев. Направо пука тъпанчетата. Жестоко, безмилостно, упорито се забива в девствено сините небесни одежди, приятелю мой. О толкова е фалическа. Не сте ли съгласен?

— А-а-а, м-м-м…

— Хммм, да, вие сигурно щяхте да си допаднете с момчетата там по батареите, те бяха такива уравновесени, като вас. По-прилежни от вашите пехотинци или танкисти, грижливи до фанатизъм. О, със забележителни изключения, разбира се. Човек живее за забележителните изключения… Имаше едно момче. — Пиянски спомени? Преструва ли се той? — Казваше се Готфрид. Божи мир и ми се ще да вярвам, че го е намерил. А за нас не храня никакви надежди. Ние сме претеглени на везните и сме намерени недостатъчни929, и Касапинът е натиснал едното блюдо на везните… сигурно мислите, че съм изтормозен и преситен. И аз смятах така, до онази ужасна седмица. Това бе време на разтление, ние отстъпвахме през долносаксонските нефтени полета. Тогава разбрах, че съм само един невинен простодушен младенец. Командирът на батареята се бе превърнал в крещящ маниак. Наричаше себе си „Блицеро“. Беше започнал да говори тъй както пее капитанът във „Воцек“930, с внезапно пресекващ се глас на по-високите регистри на истерията. Всичко се разпадаше, а той се връщаше към някакъв свой древен праотчески вариант, крещеше обърнат към небето, седеше с часове в неподвижен транс, въртеше насам-натам оцъклени очи. Подхващаше без предупреждение тази безбожна колоратура. Празни бели овали, очите на статуя, а зад тях ръси сив дъжд. Той бе изоставил 1945 година, бе свързал нервите си някъде далеч назад с предхристиянската земя, която ние пресичахме бежешком, с първичната материя на първобитния германец, най-клетата и най-уплашена Божия твар. С течение на времето, за много поколения, вие и аз навярно до такава степен сме били християнизирани, дотолкова изтощени от Обществото и от моралния дълг към неговия прославен фактически несъществуващ „Договор“931, че ние, дори ние се ужасяваме от подобни връщания към първобитното състояние. Но дълбоко, първичната материя се пробужда от нейното безмълвие и тържествува932… и в последния ден… просто неприлично е… целият онзи ужасен ден аз бях с ерекция… не ме осъждайте… не можех да се владея… всичко беше извън контрол…