Приливи на Мрака [bg] [ЛП]

— Ние сме рицари на смъртта — заяви Горфийнд, а странният му глас понесе думите му като студен вятър към земята. — Ние се заклехме във вярност на Ордата и Дуумхамър. Ще се бием редом с вас и ще отблъснем враговете си от този свят!

Горфийнд бе помолил Дуумхамър да не разкрива истинската им същност и оркският водач се бе съгласил. Мнозина можеше да не останат доволни, че новите воини са всъщност орки, и то някогашните уорлоци, които той самият бе избил, и които Гул’дан бе наместил в човешки тела.

— Рицарите на смъртта ще бъдат наша кавалерия и челен отряд — заяви Дуумхамър. — Те са силни и бързи и притежават тъмна магия, с която да разбият защитата на врага.

Той замълча за малко.

— Може да имаме и други съюзници — призна той.

Той се надяваше, че и те ще са готови, но Зулухед твърдеше, че кланът му се нуждае от повече време, за да довърши подготовката. Но засега това бе достатъчно.

— Ще поемем на север — съобщи Дуумхамър на всички. — Ще преминем тази земя и ще стигнем до Каз Модан — домът на джуджетата. Тяхната земя е богата на метал и гориво. Ще се сдобием с тези ресурси и ще ги използваме да построим огромна флотилия. С корабите ще можем да се придвижим на север до Лордерон, защото хората няма да ни очакват да се появим от морето. Ще акостираме на запад и ще се върнем назад, за да ги изненадаме в гръб. Ще ги разбием и ще завоюваме както земята им, така и целия свят!

Ордата отново избухна в радостни възгласи, които ставаха все по-силни и по-силни, докато започнаха да отекват от скалите около тях. Дуумхамър почувства тътена под краката си, разтърсващ целия хълм и се обърна към Зулухед, който стоеше зад него. Виковете на хората му не можеха да раздвижат самата планина! Но старият шаман кимна.

— Вулканът говори — каза спокойно Зулухед, пристъпвайки напред, за да може само Дуумхамър да го чуе. — Духовете в тази планина са доволни.

Той се усмихна, оголвайки изтърканите си бивници.

— Те ни дават благословията си!

Дуумхамър кимна. Скалите все още се тресяха, когато той отново вдигна високо чука си и го размаха над главата си. Тълпата започна да вика името му.

— Дуумхамър!

Те крещяха и изведнъж силен гърмеж последва възгласа им. Небето потъмня.

— Дуумхамър!

Те продължаваха да крещят, а въздухът се сгъсти.

— Дуумхамър!

За трети път тълпата изрева името му, когато планината зад тях изригна със силен трясък. Виковете на Ордата се усилиха, но не от страх. Те, също като Зулухед, приеха това като благословия, сякаш самата земя одобряваше действията им.

Дуумхамър им даде малко време за вълнение, приемайки това като знак на уважение и вярност, и укрепване и издигане на тяхната жар до нови висоти. После посочи на север с оръжието си.