Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Дърветата сънуват ли?

— Дърветата? Не…

— Сънуват. — Бран го каза с увереност. — Сънуват дървесни сънища. Аз понякога сънувам дърво. Язово дърво, като онова, в гората на боговете. То ме вика. Вълчите сънища са по-добри. В тях душа неща и понякога вкусвам кръв.

Майстер Лувин опипа веригата на гърлото си.

— Ако склониш да прекарваш повече време с другите деца…

— Мразя другите деца — каза Бран. Говореше за двамата Уолдър. — Заповядах ти да ги отпратиш.

Лувин го погледна строго.

— Двамата Фрей са повереници на лейди майка ти, изпратени са тук за гледане по нейна изрична заповед. Не е в правата ти да ги пъдиш, нито е възпитано. Ако ги изгоним, къде ще отидат?

— У дома си. Заради тях не разрешаваш Лято да е при мен.

— Малкият Фрей не е искал да го нападат. Нито аз.

— Това беше Рошльо. — Големият черен вълк на Рикон беше толкова див, че понякога плашеше и Бран. — Лято никога не е ухапвал никого.

— Лято разкъса гърлото на един човек в тази същата стая, или си забравил? Истината е, че тези сладки кутрета, които намерихте с братята си в снега, се превърнаха в опасни зверове. Момчетата Фрей поне са разумни и се пазят от тях.

— Трябва Уолдърите да ги държим в гората на боговете. Ще могат да си играят на „лорда на бродовете“ колкото си искат, а Лято ще може отново да спи при мен. Щом съм ви принц, защо не ме слушате? Исках да пояздя Игруша, но Бирен корем не ме пусна да изляза през портата.

— И съвсем правилно. Вълчият лес е пълен с опасности. Последното ти излизане би трябвало да те е научило на това. Да не искаш някой разбойник да те хване и да те продаде на Ланистърови?

— Лято щеше да ме спаси — настоя Бран упорито. — Принцовете би трябвало да ги оставят да плават по море, да ловят глигани във вълчия лес и да се блъскат с пики.

— Бран, мило дете, защо се самоизтезаваш така? Един ден сигурно ще можеш да правиш някои неща, но засега си само едно осемгодишно момче.

— Бих предпочел да съм вълк. Тогава щях да мога да живея в гората и да спя където си поискам, и щях да мога да намеря Аря и Санса. Щях да надуша къде са и да ги спася, а когато Роб тръгне на битка, щях да се бия редом с него като Сив вятър. Щях да разкъсам гърлото на Кралеубиеца със зъбите си, ето така, хръсс, и тогава войната щеше да свърши и всички да се върнат у дома, в Зимен хребет. Ако бях вълк… — Той зави: — Ааааааау…

Лувин повиши тон.

— Един принц би приел гостоприемно…

— АААААУ… — зави Бран, по-силно. — АААААААУУУ.

Майстерът се предаде.

— Както искаш, дете. — И излезе от спалнята колкото натъжен, толкова и с погнуса.

Воят загуби вкуса си, след като Бран остана сам, и малко след това той млъкна. „Но аз ги приех гостоприемно — каза си с негодувание. — Бях господарят на Зимен хребет, истински лорд, не може да казва, че не съм бил.“ Когато двамата Уолдър пристигнаха от Близнаците, Рикон беше този, който поиска да ги изпъдят. Четиригодишното бебе пищеше, че иска мама и татко, и Роб, не тези непознати. Бран трябваше да го успокоява и да поздравява двамата Фрей с добре дошли. Той им беше предложил месо и медовина и място край огъня, и дори майстер Лувин каза след това, че е постъпил добре.