Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

Варис се изкиска.

— Ще пийнете ли малко вино с нас, милорд?

— Ще пийна малко вино. — Тирион се намести до Шае. Разбра какво става тук, макар Чела и момичето да не разбираха. Варис носеше послание. Когато каза „изпитах внезапен подтик да се запозная с вашата млада дама“, това означаваше „Опитахте се да я скриете, но аз знаех къде е и каква е, и ето ме тук.“ Чудно, кой го беше издал? Ханджията, онова конярче вън, някой страж на портата… или някой негов?

— Винаги обичам да се връщам в града през Портата на боговете — заговори Варис на Шае, докато пълнеше чашите. — Релефите по стените на стражевата кула са възхитителни, разплакват ме всеки път, щом ги видя. Очите… толкова са изразителни, не мислите ли? Сякаш те следят, докато минаващ под портикула.

— Не забелязах, милорд — отвърна Шае. — Утре рано ще погледна отново, с ваше благоволение.

„Не си прави труда, миличко — помисли Тирион и разклати виното в чашата. — Пука му на него за релефите. Очите, които толкова хвали, са негови. Иска да каже, че той следи. Знаел е, че сме тук, в мига, в който минахме през портите.“

— И се пазете, детето ми — настоя Варис. — Кралски чертог напоследък съвсем не е безопасно място. Тези улици ги познавам добре, но и мен ме беше малко страх да дойда сам и без оръжие. В това тъмно време беззаконници бродят тук денем и нощем, о, да. Мъже с хладна стомана и още по-хладни сърца.

„Там, където аз мога да дойда сам и без оръжие, други могат да дойдат с мечове в юмруците си.“ Това казваше.

Шае се засмя.

— Само да се опитат да ми досаждат, Чела ще им скочи и ще останат без едно ухо.

Варис се закиска, сякаш това беше най-смешното нещо, което бе чувал, но когато се обърна към Тирион, в очите му нямаше смях.

— Вашата млада дама е толкова мила… На ваше място бих я пазил много грижливо.

— Смятам да го направя. Ако някой й посегне… е, много съм дребен за Черно ухо и не претендирам за храброст.

„Схвана ли? Говоря на същия език като теб, евнух. Посегни й и ще ти взема главата.“

— Време е да ви оставя. — Варис стана. — Знам колко сте уморени от пътя. Исках само да ви кажа добре дошли, милорд, и че съм безкрайно доволен от вашето идване. Страшна нужда имаме от съвета ви. Видяхте ли кометата?

— Може да съм нисък, но не съм сляп — каза Тирион. Навън по кралския път тя сякаш покриваше половината небе и засенчваше с блясъка си сърпа на луната.

— По улиците я наричат Червения пратеник — каза Варис. — Казват, че идва като вестител пред някой крал, за да предупреди за предстоящите пожарища и кръв. — Евнухът потърка напудрените си ръце. — Ще позволите ли да ви оставя с една гатанка, лорд Тирион? — Не дочака за отговор. — В една стая седят трима знатни. Крал, жрец и богаташ с купчина злато пред него. По средата им стои един наемник, дребен човек, от тълпата, без име и простичък. Всеки от големците му заповядва да убие другите двама. „Направи го — казва кралят — защото аз съм законният ти владетел.“ „Направи го — казва жрецът, — заповядвам ти го от името на боговете.“ „Направи го — казва богатият, — и всичкото това злато е твое.“ Тъй че кажете ми: кой остава жив и кой загива? — Евнухът се поклони дълбоко и бързо се изниза от гостилницата, ситнейки с меките си пантофи.