Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Хайде пак приказки. Толкоз е вярно, колкото и другото.

— Същото го чух от братовчедка ми, а тя не е от тия, дето лъжат — каза една стара жена. — Разправя, че имало една такава глутница, стотици зверове, човекоубийци. Оная, дето ги води, била вълчица, кучка от седмия ад.

„Вълчица.“ Ръката на Аря трепна и бирата се плисна. Близо до Тризъбеца ли беше това Око на боговете? Да имаше поне една карта. Близо до Тризъбеца беше оставила Нимерия. Не го искаше, но Джори каза, че нямало избор, че ако вълчицата се върне с тях, ще я убият, защото ухапала Джофри, макар той да си го заслужаваше. Трябваше да й викат, да крещят и да я замерват с камъни, и чак когато камъкът от ръката на Аря я улучи, тя престана да върви подир тях. „Тя сигурно няма да ме познае вече — помисли Аря. — Или ако ме познае, ще ме мрази.“

Мъжът в зеленото наметало каза:

— Чух и аз за тая адска кучка, как влязла веднъж в едно село… пазарен ден, хората наизлезли, а тя, моля ви, си върви ей така между тях, че и разкъсала едно бебе, от ръцете на майка му го измъкнала. Като стигнала вестта до лорд Мутън, той и синовете му се заклели, че ще й видят сметката. Проследили я до бърлогата й с глутница вълкодави, ама едва отървали кожите. Нито едно от псетата не оцеляло, нито едно.

— Това са само приказки — избълва Аря, без да може да се спре. — Вълците не ядат бебета.

— Че ти откъде знаеш бе, момко? — попита мъжът в зеленото наметало.

Преди да е измислила отговор, Йорен я хвана над лакътя.

— Замаяла му се е главата от бирата, това е.

— Не съм пияна. Не ядат бебета…

— Марш навън, момче… и гледай да останеш там, докато не се научиш да си затваряш устата, когато говорят възрастни. — Бутна я рязко към вратата, извеждаща отзад към конюшнята. — Хайде, навън. Виж дали конярчето е напоило конете ни.

Аря излезе навън вкочанена от яд.

— Не ядат — продължи да мърмори и изрита един камък. Той се изтъркаля и спря чак при фургоните.

— Момче — подвикна й приятелски мъжки глас. — Добро момче.

Говореше й един от мъжете във веригите. Аря пристъпи предпазливо към фургона с едната ръка на дръжката на Игла.

Затворникът вдигна празната половница и веригите му издрънчаха.

— Още бира? Човек ожаднява, като носи тия тежки гривни. — Беше най-младият от тримата, слаб, с хубави черти и все се усмихваше. Косата му беше червена от едната страна и бяла от другата, сплъстена и мръсна от килията в тъмницата, както и от пътя. — Човек може и да се изкъпе — каза, като видя, че Аря го гледа. — А момче може да си намери приятел.

— Имам си приятели — каза Аря.

— Не съм ги видял — каза безносият. Беше нисък и дебел, с огромни ръце. Целият беше покрит с гъсти черни косми — по ръцете, краката, даже по гърба. Напомняше на Аря за една рисунка, която беше видяла преди време: на маймуна от Летните острови. Дупката на лицето му караше човек да отвръща очи.