![Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/2/0/9/5/3/sblsk-na-krale-a-clash-of-kings-bg-download.jpg)
Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]
- Автор: Мартин Джордж Рэймонд Ричард
- Серия: Песен за огън и лед #2
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]». Краткое содержание книги:
На този фон перипетиите на едно малко момче не изглеждат от значение, но все пак отразяват живота на простолюдието в тези размирни времена.
Оттатък тясното море пък има една кралица, която търси начин да се завърне в родината, която никога не е виждала. Денерис е и майка на трите дракона, а са изминали повече от 300 години от смъртта на последния жив дракон. Те растат, а заедно с тях започва да се завръща и магията — загубила голяма част от силите си.
Сянка, родена от „червена светлина“ щъка из света, носейки тайнствена смърт, а пред Кралския чертог ще се изпъне дебела верига, за да попречи на флотата да се спаси от зелените пламъци на адския огън…
Щом той излезе, Чела изсумтя, а Шае набръчка хубавото си личице.
— Кой? Ами богатият остава жив! Нали?
Тирион отпи замислено от виното.
— Може би. А може би не. Изглежда, зависи от наемника. — Остави чашата на масата. — Хайде, да се качваме горе.
Трябваше да го изчака горе на стълбището, защото краката й бяха дълги, стройни и гъвкави, а неговите — къси, тромави и болнави. Но се усмихваше, когато стигна до нея.
— Липсвах ли ти? — подразни го и взе ръката му.
— Страшно — призна Тирион. Шае не беше висока повече от пет стъпки, но все пак трябваше да вдига глава, за да я гледа… макар че с нея това не го притесняваше. И отдолу да я гледа, беше хубава.
— Ще ти липсвам непрекъснато в Червената цитадела — обеща му тя и го поведе към стаята. — Сам, в студеното легло в онази твоя Кула на Ръката.
— Съвсем вярно. — Тирион с радост щеше да я задържи до себе си, но лорд баща му го бе забранил. „Курвата в двора няма да я водиш“, беше заповядал лорд Тивин. Границите на непокорството му стигаха до това да я вкара в града. Цялата му власт произтичаше от баща му и момичето трябваше да го разбере. — Няма да си далече — обеща той. — Ще имаш къща, с пазачи и слуги, и ще ти гостувам всеки път, когато мога.
Шае затвори вратата с ритник. През мъгливите стъкла на тесния прозорец се виждаше смътно Великата септа на Белор, увенчала като корона хълма на Висения, но друга гледка привлече погледа на Тирион. Шае свали роклята си и я захвърли. Не си падаше по долните дрехи.
— Няма да можеш да спиш — му каза и застана пред него, розова, гола и прекрасна, с едната ръка на бедрото. — Всеки път, щом легнеш, ще мислиш за мен. Ще се втвърдяваш и няма да има кой да ти помогне, и няма да можеш да заспиш, освен ако… — Ухили се с хитрата усмивка, която Тирион познаваше много добре. — Всъщност затова ли я наричат Кулата на Ръката?
— Млъкни и ме целуни — заповяда той.
Вкуси виното на устните й и усети малките й твърди гърди, как се притиснаха в него, докато ръката й шареше по връзките на брича му.
— Лъве мой — прошепна му тя, щом се откъсна от целувката, за да го съблече. — Моят сладък лорд. Моят гигант Ланистър.
Тирион я събори в леглото. Когато я прониза, тя изпищя така, че Белор Блажения сигурно се обърна в гробницата си, а ноктите й оставиха драскотини по гърба му. Никога не беше изпитвал такава наслада от болката.
„Глупак — помисли си Тирион след това, докато лежаха по средата на хлътналата постеля сред омачканите завивки. — Няма ли да го разбереш веднъж и завинаги, джудже? Тя е курва, проклетнико, и обича парите ти, а не щръкналия ти паток. Тиша помниш ли?“ И все пак, когато пръстите му минаха леко по кафявото й зърно, от докосването им тя се вкочани и той видя белега на гърдата й, където я беше захапал от страст.
— Е, и какво ще правите сега, милорд, след като вече сте Ръката на Краля? — попита Шае, докато шепите му обгръщаха тази топла и мека плът.
— Нещо, което Церсей изобщо не очаква — тихо промърмори Тирион, долепил устни в тънката й шия. — Ще… въздам правосъдие.
БРАН
Бран предпочиташе коравия камък на седалката на прозореца пред удобствата на пухеното легло и топлите завивки. В леглото стените го притискаха от всички страни и таванът тежко надвисваше над него. В леглото стаята беше неговата килия, а Зимен хребет — затворът му. Но извън прозореца му широкият свят зовеше.
Не можеше да върви, нито да се катери или да ловува, нито да се бие с дървен меч както някога, но можеше да гледа. Обичаше да наблюдава как прозорците светват из целия Зимен хребет, щом се запалеха свещите и огньовете в камините зад стъклата, и обичаше да слуша песента на вълчищата, възпяваща звездите.
Напоследък често сънуваше вълци. „Те ми говорят, като брат на брат“, казваше си, когато вълчищата подхванеха воя си. Почти ги разбираше… не съвсем, не истински, но почти… все едно че пееха на език, който някога беше познавал, но някак си го е забравил. Двамата Уолдър се плашеха от тях, но Старките носеха в жилите си вълча кръв, така поне казваше баба Нан. „Макар че тя е по-силна у някои и по-слаба у други“, предупреждаваше го накрая старицата.
Воят на Лято беше протяжен и тъжен, изпълнен със скръб и копнеж. Рошльо виеше някак по-диво. Гласовете им отекваха по дворовете и дългите коридори, докато не закънтеше целият замък, и на човек му се струваше, че цяла глутница вълчища обитава Зимен хребет, а не само две… две, когато преди време тук имаше шест. „Дали не тъгуват за братята и сестрите си — чудеше се Бран. — Дали не викат Сив вятър и Дух, или Нимерия и кротката Лейди? Дали не искат да се върнат у дома и пак да се съберат в глутница?“