Сблъсък на крале [A Clash of Kings - bg]

— Наистина ли? — не повярва Бран.

— Да. Пий.

Бран пи. Отварата беше гъста и варовита, но в нея имаше мед и той я изгълта лесно.

— До утре ще се чувстваш по-добре. — Лувин се усмихна на Бран и го потупа по рамото, преди да си излезе.

Оша се задържа повече.

— Пак ли вълчите сънища?

Бран кимна.

— Не бива да се противиш толкова, момче. Видях те да говориш на дървото на сърцето. Може боговете да се опитват да ти отвърнат.

— Боговете? — промърмори той, вече сънен. Лицето на Оша се размаза и посивя. „Сладък сън. Без сънища“ — помисли Бран.

Но когато тъмнината го обгърна, се озова в гората на боговете. Стъпваше безшумно под сиво-зелени смърчове и чворести дъбове, стари като времето. „Аз вървя“ — каза си с възбуда. Част от естеството му знаеше, че е само насън, но дори вървежът насън бе по-добър от истината за спалнята, стените, тавана и непреодолимата врата.

Сред дърветата беше тъмно, но кометата огряваше пътя му и краката му бяха здрави. Вървеше на четирите си здрави крака, силни и гъвкави, и усещаше земята под лапите си, мекия пукот на нападалите листа, гъстите корени и коравия камък, дълбоките пластове хумус. Усещането беше добро.

Миризмите изпълниха главата му, живи и омайващи: кално зелената воня на горещите локви, щедрият аромат на гниеща земя под лапите, катериците в дъбовете. Мирисът на катерица го накара да си спомни миризмата на топла кръв и как кокалите пращят между зъбите му. Слюнка напълни устата му. Ял беше преди не повече от половин ден, но нямаше сладост в мъртвото месо, макар и от сърна. Чуваше цвърченето и шумоленето на катериците горе в клоните, сврени на сигурно между листата, но бяха достатъчно предпазливи, за да посмеят да слязат долу, където крачеха двамата с брат си.

Усещаше и братовата си миризма, позната, силна и землиста, миризма черна като козината му. Брат му прибягваше покрай стените, изпълнен с дива ярост. Обикаляше и обикаляше, нощ и ден, и нощ, неуморно, и търсеше… плячка, изход, майка си, своите от котилото, глутницата си… търсеше, търсеше и не намираше.

Зад дърветата се издигаха стените, камари мъртва човешка скала, извисила се от всички страни на това петънце жива гора. Издигаха се петнисто сиви и покрити с мъх, по-дебели, здрави и по-високи и от най-високия вълчи скок. Хладно желязо и разцепено дърво затваряше единствените дупки в струпаните камъни. Брат му спираше пред всяка дупка и оголваше зъби от гняв, но изходите си оставаха затворени.

Първата нощ беше правил същото и разбра, че е без полза. Зъбенето тук нямаше да им отвори изход. Обикалянето на стените нямаше да ги измъкне на свобода. Вдигането на крак и белязането на дърветата нямаше да задържи човеците надалече. Светът около тях се беше стегнал, но оттатък заградената със стени гора си стояха и грамадните сиви пещери от човешка скала. „Зимен хребет“ — спомни си той и звукът на името нахлу внезапно в ума му. Отвъд неговите високи до небето човешки канари зовеше истинският свят и той знаеше, че трябва да отвърне или да умре.