Севилското причастие
- Автор: Перес-Реверте Артуро
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Александрова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Севилското причастие». Краткое содержание книги:
Полусрутената барокова църква се намира в старинния център на Севиля и трябва да бъде разрушена. Но двама от най-яростните застъпници на унищожението й са загинали наскоро при тайнствени обстоятелства. Нещастни случаи ли са отнели живота им — или убийства? Ватиканът незабавно изпраща отец Лоренцо Кварт, изискан и невероятно привлекателен свещеник от тайните служби на папската държава, за да проучи случая.
В Севиля отец Кварт бива въвлечен в сблъсъка между застъпниците и противниците на църквата — суровият и консервативен свещеник на „Богородица със сълзите“, който се радва на безрезервната преданост на енориашите си; младият и амбициозен вицепрезидент на севилската банка „Картухано“, чиито интереси налагат унищожението на старата постройка; неговата съпруга Макарена — съвършена андалуска красавица и потомствена аристократка, чиято фамилия е тясно свързана с историята на църквата; майката на Макарена, херцогиня Нуево Естремо, елегантна възрастна дама, която страда от безсъние и е пристрастена към кока-колата; както и Онорато Бонафе, нечистоплътен репортер от клюкарско списание, чиято цел е да въвлече по възможност всички тях в скандал.
Отец Кварт постепенно бива оплетен от очарованието на Севиля — и от красотата на Макарена. Дните на старата църква са преброени, а той все повече се разкъсва между интересите на двата лагера и влиза в противоречие със свещеническите си обети.
Имаше още половин час до срещата в двореца на архиепископа, затова тръгна по улица „Матеос Гаго“ и изпи едно кафе в бар „Ла Хиралда“. Приятно му беше да седи там, да се наслаждава на черно-белия шахматен под, на библейските сюжети и графиките на стара Севиля по стените. Извади от джоба си „Възхвала на тамплиерите“ от Бернар дьо Клерво и прочете напосоки няколко страници. Беше много старо издание, осмина формат, от което той четеше всеки ден след утринните и вечерните молитви — режим, който спазваше ревностно и чиято суровост се дължеше повече на гордост, отколкото на благочестивост. През дългите часове, прекарани по хотели, кафенета и летища, между мисиите или по време на път, тази средновековна проповед, която в продължение на двеста години беше служила като духовно напътствие за монасите-воини, сражавали се за Божи гроб, му помагаше да понася самотата, на която го обричаше работата му. Понякога се оставяше настроението от четенето й да го увлече и си представяше, че е последният оцелял от поражението при Хатин, прокълнатата кула в Акр, тъмниците на Шинон или парижките клади — уморен и самотен рицар-тамплиер, чиит братя по оръжие са избити до крак.
Прочете няколко реда (въпреки че можеше да ги цитира по памет): „Те имат тонзури, покрити са с прах и почернели от слънцето, изгарящо и тях, и ризниците, които ги предпазват…“ Погледна към слънчевата улица и хората, които вървяха под портокаловите дървета. Стройна млада жена, навярно чужденка, спря за миг, за да се огледа в полуотворения прозорец на кафенето. Изглеждаше много красива, когато грациозно повдигна ръце, за да върже косата си. Внезапно очите й срещнаха погледа на Кварт през витрината. За момент тя остана взряна в него, изненадана и любопитна, преди да усети какво прави. Точно тогава един млад мъж с камера на врата и карта в ръката се приближи и я отведе, като плъзна ръка около кръста й.
Не беше завист, нито тъга. Няма дума, която да опише мрачното настроение, познато на всеки свещеник, който наблюдава близостта на някоя двойка: мъж и жена, които изпълняват древния ритуал на интимността, осветен от закона — милувка по шията към раменете; ръка, проследяваща нежната извивка на бедро; жена, която слага пръстите си върху устните на мъжа. За Кварт, който не би имал затруднения да се сближи с много от красивите жени, които пресичаха пътя му, увереността в самодисциплината му правеше това чувство още по-силно и болезнено. Беше като инвалид, който още усеща гъдел или болка в крайник, който вече не е на мястото си.
Той погледна часовника си, прибра книгата и се изправи. По пътя си навън се сблъска с много дебел мъж, облечен в бяло. Човекът учтиво се извини, повдигайки шапката си и проследи с поглед Кварт, докато излизаше на площада. Когато свещеникът стигна тухленочервеното бароково здание, скрито зад редица портокалови дървета, пазачът пристъпи да провери документите му, но незабавно го пропусна, когато видя якичката му. Кварт мина под централната тераса, разположена върху две двойни колони, в чийто камък беше издълбан гербът на архиепископите на Севиля и влезе в двора в подножието на Ла хиралда. Изкачи великолепното стълбище под купола на Хуан де Еспинал, откъдето херувимите гледаха надолу към минувачите с израз на досада, убивайки времето на своята вековна неподвижност. На горния етаж имаше коридори с канцеларии, по които усърдни свещеници идваха и си отиваха с увереността на хора, които познават мястото. Почти всички носеха сака с кръгли якички, нагръдници и черни или сиви ризи, а някои имаха вратовръзки или поло под саката. Приличаха повече на светски чиновници, отколкото на свещеници. Кварт не видя нито едно расо.
Новият секретар на монсиньор Корво излезе да го посрещне. Беше дребен слаб свещеник, облечен в сив костюм с якичка, плешив и много чист на вид, с добри маниери. Той беше заместил отец Урбизу, премазания от парче корниз в „Богородица със сълзите“. Без нито дума секретарят преведе Кварт през приемната. Таванът беше разделен на 60 панела, украсени с библейски сцени и символи, предназначени да идъхновяват добродетелите у севилските прелати, докато управляват епархията. В стаята имаше също около двадесет фрески и платна, между които четири от Сурбаран, едно от Мурильо и едно от Матия Прети, изобразяващо свети Йоан Кръстител с прерязано гърло. Докато вървеше до секретаря, Кварт се чудеше защо в предверията на архиепископите и кардиналите винаги има някоя глава на поднос. Тази мисъл още се въртеше в ума му, когато видя дон Приамо Феро. Свещеникът на „Богородица със сълзите“ стоеше в единия край на стаята, непохватен и мрачен в старото си расо и разговаряше с един много млад русокос свещеник с очила. Кварт разпозна в негово лице строителя пред църквата, който се беше загледал в него при срещата му с отец Феро и Грис Марсала. Двамата свещеници млъкнаха и го погледнаха, старият — безизразно, а младият — мрачно и предизвикателно. Кварт им кимна леко, но никой не му отвърна. Изглежда, чакаха от известно време, а не им бяха предложили дори столове.