Синеокият варварин
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимира Матева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Синеокият варварин». Краткое содержание книги:
Ситуацията сега също го развесели. Познаваше добре брат си; рядко го бе виждал в подобно състояние. Само две неща можеха да бъдат причина: неочакваното им задържане в този гъмжащ от посетители град или жена. Джадел бе готов да заложи на жената.
Никога не бе виждал брат си така запленен. В крайна сметка се бе отказал от опитите си да говори с него; той просто не го чуваше. А после го бе видял как излиза на арената, с единствената цел да впечатли жената.
Това не би било толкова необичайно за някой друг, но Фалон никога не го правеше. Вече дори бе отказал да участва в състезанията. Затова пък Джадел, Тарън и Диймън бяха решили да се позабавляват, като изпробват уменията си срещу кан-ис-транските воини. Фалон обаче се бе отнесъл с презрение към тази идея, и с право. Той бе доказал неоспоримо своето майсторство, когато бе станал шодан на Ка’ал. Само за един ден бе победил деветима противници и то измежду най-способните мъже на Ка’ал, при това без никаква почивка между двубоите.
Вероятно сега, след като вече бе задоволил плътските си желания и се бе върнал към нормалното си състояние, Фалон бе вбесен на самия себе си заради своето глупаво поведение. Вероятно бе отвратен и от факта, че си бе изгубил ума по някаква посетителка. Това бяха създания без морал и чест, достойни единствено за презрение.
Бутилката вино отново се приближи до устните на младия мъж и се отдели от тях почти празна. Джадел реши, че е време да отвлече вниманието му от това излишно самоосъждане.
— Напълно разбираемо е защо избра точно нея, Фалон. Трудно е да не забележиш жена с твоите цветове.
— Тя носеше цветовете на шоданите. Ако беше с каквото и да е друго наметало, щях да я задържа.
— Да я задържиш? — Джадел се изправи. — Не говориш сериозно.
Брат му се спря, обърна се и го погледна право в смаяните очи.
— Защо?
— Но ти мразиш посетители! В собствения си дом сме свидетели на резултатите от тяхното коварство. Не мога да разбера дори защо се съгласи да дойдеш и да говориш с тях тук. Дълга трябваше да плащам аз, не ти.
— Но молбата бе отправена към мен, не към теб. Този човек ти спаси живота, Джадел. Бих му дал всичко, за което ме помоли.
— Трябваше да разбереш какво ще те моли, преди да предлагаш — измърмори младият мъж.
— Така е, но стореното — сторено, и дори вече не съжалявам. Ако не бяхме дошли по негова молба, никога нямаше да се запозная с тази жена.
— Значи си се запознал и си я имал. За какво тогава…
— Не съм я притежавал… поне не напълно.
Джадел се засмя.
— Сега разбирам гнева ти. Защо я пусна да си върви, след като не си бил свършил с нея?
Внезапно очите на младия мъж пламнаха.
— Защото позволих на проклетия й компютър да ме оплете в приказките си! — Празната бутилка полетя във въздуха и се разби в единия ъгъл на палатката. — По дяволите, техните умни машини! Не знам даже дали заплахите на онова нещо бяха истински!
Брат му го наблюдаваше, ококорил изумено очи, но не заради казаното, а заради несдържаността на Фалон. В цялата тази ситуация имаше нещо комично. Къде изобщо останаха спокойствието и уравновесеността.
— Още една причина да избягваме посетителите. Никога не можем да знаем дали казаното от тях е истина, тъй като те притежават невъобразими за нас неща. Никога не бих повярвал, че тези кутии — „медитех“ — заличават раните. Но ако не беше така, сега да съм мъртъв. С какво те заплашиха?
— С трансфериране.
— По дяволите, Фалон, много добре знаеш, че това е едно от най-мощните им оръжия. Приложиха го върху свитата на Аурелет, преди да я отвлекат и никога повече не я видяхме. Не можем да се защитим срещу тази невиждана сила.
— Посетителите не гледат на това като на оръжие, просто като на средство за придвижване от едно място на друго за броени секунди.
— Но то може да убива, ако мястото, където те пренесе, не е годно за живот. Не си се опълчил срещу този компютър, нали?
— Не, но възнамерявам да го убия, след като му открия сърцето.
— Не… няма… да направиш… такова… нещо!
— Братко мой — усмихна се внезапно Фалон, — нареждания ли ми даваш?
Бронзовите бузи на Джадел потъмняха.
— Не съм имал предвид… не исках… не бих… — Въздъхна. — Надявам се, че ще размислиш, когато гневът ти стихне.