Някъде… там… някъде

— Ами да — успокой се, нищо лошо няма да ти сторя, не съм вещицата от омагьосаната гора. — Жената се загледа във върха на обувките си, сякаш там си бе записала нещо много важно, което не биваше да пропусне. — Ние „скалните орли“ — старицата се усмихна бегло, все още загледана — носим в себе си много мъдрост. Мъдростта на собствените си истории, на която така или иначе животът те учи — искаш или не. Но… носим и много тайни — пак от тази история, в която се превръщаме… и предпочитаме те да си останат там, където са. Както сам може би се досещаш — това почти никога не става. Поне при мен не стана.

Старата жена въздъхна тихо.

— Целия си живот се надявах, че нямам такива тайни, че съм надживяла тайнствените и тъмни кътчета на далечната младост, но се оказа, че просто така ми е било по-лесно да живея. В тази игра е без значение добър ли си или лош — не можеш да избягаш, да се скриеш. Няма къде. Няма за кога… и сега, когато болезнено усещам — вече не ми остава много, открих, че имам сметка за плащане в този ресторант. — Госпожа Дохърти започна да се смее на глас. — Аз май в края на краищата ще се окажа и духовита, човек никога не знае, кога един или друг негов талант ще се прояви.

Смеха на старата жена секна внезапно, така както бе започнал. Тя се загледа в събеседника си продължително, изпитателно, от което на момчето му стана неловко.

— Чарли, Чарли… не можеш да си представиш колко много приличаш на дядо си. Много, страшно много. И ако знаеш само какво предизвикваш в похабената душа на една старица… — момчето се озадачи — Ох, не, не ме гледай така! В теб аз виждам него — такъв какъвто го помня, какъвто искам да го помня. Ех, напет момък беше той! Само да го погледнеше човек — веднага разбираше, че е различен. Друг. Напоследък все по-често се сещах за него… Да! Хенри, когото познавах в Маунтсвил, наистина беше твоя Хенри… Нашия Хенри!…

Момчето се облещи. Тръпка мина по тялото му. Усмихна се и несъзнателно се приведе към госпожа Дохърти, сякаш да не пропусне нищо от историята, която ставаше все по-странна.

— Постепенно останах сама. Имах деца, имах внуци, щастлива бях… — Чарли реши, че старата жена типично за възрастта си отскочи на друга тема, но не се намеси — В началото се разпиляха из цялата страна, едната ми дъщеря дори заживя в Европа — в Англия, а след това постепенно, бавно и сигурно, един след друг изгубих всички. Останах напълно сама. Ден след ден животът ми се превърна в еднообразно доживяване, протоколно доиграване на мача, както казвате днес вие, младите…

Жената отново замълча, загледана нанякъде. Чарли вече не можеше да определи накъде. Не се и опитваше. Той наблюдаваше госпожа Дохърти и се мъчеше да свърже казаното от нея с дядо му и с това, което сякаш долавяше без да му е казано. Имаше наистина нещо загадъчно, но му убягваше. Гласът на старата жена прекъсна мислите му:

— Дядо ти беше най-личния момък в градчето, но беше малко странен за околните — говореше бързо, като че ли по време на мълчанието си, бе подреждала своето „изложение“. — Все бягаше по горите. Старците, тогава, говореха, че бил дивак, непрокопсаник, цял ден да се мотае по горите, но аз знаех, че не е така. Наблюдавах го. Аз самата също бях доста различна от хората в Маунтсвил и може би затова той увлече вниманието ми. Рядко го виждах, но мислех за него. Привличаше ме. Няколко пъти дори говорихме, но той, като всяко дете на природата, беше стеснителен и разговорите ни не бяха нищо особено. Тъкмо го видя да се задържи в градчето и той изчезне за седмици по горите. То, това му беше и работата, но между него и гората, сякаш имаше нещо друго, някакво друго общуване, защото със същото се занимаваха и хората, които подмятаха дребнави, с тромав сарказъм, забележки по негов адрес. Мина се време, дълго не го бях виждала, дори от време на време забравях за него, когато изведнъж започнах да го мяркам много често и все уж случайно — така мислех тогава. Днес в книжарницата, утре в магазинчето и после изведнъж пак отлиташе на някъде, след което отново се появяваше. Започнах да се замислям за него по-дълго… по-често, нали знаеш — младост — усещах нещо, но не исках да си го призная. Нали бях силна, млада, нали не бях като другите — не бе възможно и аз като „простолюдието“ — г-жа Дохърти погледна за реакция — да се влюбвам — това бяха глупости. Да, наистина, така мислех. Тогава. По удобно ми беше да наблюдавам и анализирам дядо ти и да се правя, че нищо особено не се случва.