В живота на Кнехт раздялата с Ешхолц означаваше дълбок прелом. Ако дотогава бе живял в щастливо детство, в едно охотно и едва ли познаващо съмнение приспособяване към реда, в хармония, то сега за него започна време на борба, развитие и съмнение. Беше близо седемнадесетгодишен, когато му съобщиха за предстоящото преместване в по-висока училищна степен, нему и на редица другари, и от този момент за избраниците доста време нямаше по-важен и по-често обсъждан въпрос, отколкото въпросът за мястото, на което всеки от тях ще бъде пресаден. Според традицията то се съобщаваше на всеки чак в последната седмица преди заминаването, няколкото дни между прощалното тържество и отпътуването се смятаха за ваканция. През тази ваканция Кнехт преживя едно красиво и важно събитие: магистърът по музика го бе поканил да тръгне пеша и да го посети, да му бъде гост няколко дни. Това беше голяма и рядка чест. Заедно с един също завършващ другар, тъй като Кнехт още принадлежеше към Ешхолц, а на учениците от тази степен не се позволяваше да пътуват сами, в ранно утро той тръгна към гората и планината и когато след три часа изкачване в сенките на дърветата двамата излязоха на открит купен, видяха ниско долу вече малък и лесно обозрим своя Ешхолц, познаващ се отдалеч по тъмната маса на петте гигантски дървета, по големия, прорязан от зелени лехи правоъгълник, по огледалните езера, по високата училищна сграда, стопанските постройки, селцето и прочутата ясенова горичка. Двете момчета стояха и гледаха надолу; някой от нас може би е запазил спомен за този мил изглед, тогава той не се различаваше особено от днешния, защото след големия пожар сградите са възстановени почти без изменения, а от високите дървета три са издържали пожара. Двамата виждаха пред себе си своето училище, тяхна родина от години, с която скоро щяха да се разделят, и двамата бяха дълбоко трогнати от гледката.