Десетият праведник

— Така… Сега свали раницата и я пусни до колана.

— Не мога — отвърна дребосъкът с пресипнал момчешки глас. Говореше на немски бавно, със силен акцент. — Багажът ми е чуплив.

Странно, колко приятно беше да чуе жива реч след повече от два дни мълчание. Независимо от враждата и оръжието, няколкото разменени думи ги превръщаха в части от човешкия род и прехвърляха помежду им крехкото мостче на разбирането. Само това ти остава, да се разнежиш, глупако, помисли той. А помниш ли какво направиха с Валешински? Ами с Дик Гароу и Китаеца? Хлапаци като тоя са най-опасни, те бързат да се утвърдят в йерархията, да се прочуят като костеливи орехи. Тъй че опичай си ума…

— Добре — каза Николай. — Тогава я остави отляво. Отляво, нали ме чу, не отдясно. И никакви резки движения, сам схващаш.

Момчето наистина схващаше. Внимателно откачи от плещи ремъците на раницата, отпусна я надолу и бавно я остави на паважа до краката си, после се изправи в същата напрегната, изчакваща поза.

— Три крачки напред.

Сега стъпката на момчето беше съвсем друга, лека и безшумна като на дебнеща котка. То послушно се отдалечи и отново спря в напрегната поза. Очакваше едно от двете неща — куршум в гърба или момент за действие. Навярно паузата му се стори прекалено дълга, защото се изкашля и с пресилена предизвикателност подхвърли:

— Е, обезоръжи ме. Какво ще правим по-нататък?

Николай се усмихна. Хитростта беше твърде плитка — да повярва, че вече е овладял положението. Досега момчето не бе опитало нито веднъж да погледне назад: мъчеше се да го успокои с безпрекословно послушание. Стар, изпитан номер. Залъгваш противника и светкавично нападаш, щом се отпусне. Не ме карай да стрелям, приятел, помисли той. Продължавай да слушаш и всичко ще бъде наред. Вече би трябвало да си разбрал, че не искам да те убивам, иначе защо ще си губя времето с теб? Освен ако предполагаш… Не! Майната ви, шибани копелета, не всички са садисти като вас! Това, дето го сторихте с Китаеца…

Тръпка на омраза и отвращение разтърси раменете му. Той потисна спомена за края на Китаеца и прекрачи напред. Мъчеше се да стъпва безшумно, но не успя да го направи така ловко, както момчето. По-тежък съм, мислено се оправда младежът и протегна ръка. Пръстите му веднага напипаха ножа там, където бе очакват да бъде — отзад на кръста, надеждно закрит от дрехата. Обезоръжен, а? Николай се ухили доволно, ала в гърдите му се разля студът на лошо предчувствие и той понечи да отстъпи назад.

Още не бе направил крачката, още само се канеше, когато каскетът пред очите му се надигна и изпод него се разсипа нещо дълго, черно и лъскаво. В първия момент Николай се втренчи недоумяващо в блестящия тъмен поток, затрептял по гърба на момчето. Съзнанието му се колебаеше да възприеме невероятното преображение, а когато се реши да го стори, изненадата за миг блокира реакцията — и в този миг той беше беззащитен.