Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
— Мадам Жана, моля ви… не се навеждайте постоянно навън — подзе Беатрис. — Мадам Мао̀ препоръча да внимавате никак да не се показвате… докато сме в Артоа.
Но Жана не я сдържаше. Искаше да гледа, да гледа! Цяла седмица, откакто я бяха освободили, не правеше нищо друго, само гледаше. Както изгладнелият се тъпче с храна и си мисли, че никога няма да може да се засити, така и тя поглъщаше с очите си света около нея. Листата на дървесата, пухкавите облачета, камбанарията, откроила се в далечината, прелитащата птичка, тревата по крайпътните склонове, всичко й се виждаше чудесно и тя се захласваше.
Когато портите на замъка Дурдан се отвориха пред нея и началникът на крепостта се поклони доземи, за да й пожелае добър път и да й каже колко голяма чест е било за него да я има за свой гост, тя се почувствува като зашеметена.
„Ще мога ли да свикна отново със свободата?“ — мислеше си Жана.
В Париж я очакваше разочарование. Майка й бе трябвало набързо да замине за Артоа. Но й беше оставила пътническата си карета, както и няколко придворни дами с многобройна прислуга.
Докато кроячи, шивачки и везбарки бързаха да възстановят гардероба й, Жана използува няколкодневното спиране, за да обиколи столицата, придружена от Беатрис. Чувствуваше се като чужденка, дошла от другия крайна света, и се дивеше на всичко, което виждаше. Улиците! Не можеше да се нагледа на зрелището, което предлагаха улиците, витрините по Галерията на галантеристите, дюкянчетата по Кея на златарите!… Искаше й се до всичко да се докосне, от всичко да купи. Макар че се държеше на висота и с достойнство, което й беше присъщо, очите й искряха, тялото й потръпваше от наслада, когато пипаше брокатите, бисерите, накитите. И въпреки всичко не можеше да прогони спомена, че бе обикаляла същите тези дюкянчета с Маргьорит Бургундска, Бланш и братя д’Оне…
„Бях се зарекла твърдо в затвора, че ако някога изляза оттам — си каза тя, — няма никога вече да пилея времето си за празни неща. Пък и по-рано не се увличах много по тях! Откъде се взе тази неутолима жажда, която не мога да възпра?“
Взираше се в премените на жените, забелязваше новостите в прическите, роклите и наметалата. Мъчеше се да прочете в очите на мъжете какво впечатление им прави. Безмълвните комплименти, които получаваше, погледите на младите хора, които извръщаха глава подир нея, можеха да я успокоят напълно. За кокетството си тя бе измислила лицемерно извинение:
„Трябва да разбера дали все още притежавам някакви прелести за моя съпруг?“
Всъщност шестнадесетте месеца затворничество не бяха оставили големи следи върху нея. Условията в Дурдан по нищо не можеха да се сравнят със суровия режим в замъка Гайар. Жана разполагаше там с прилично жилище и с прислужница, беше й разрешено да чете, да бродира, дори да се разхожда в градинката на замъка.
По-страшна, отколкото всякакви страдания, беше непоносимата скука.
Под изкуствените къдри, навити около ушите й, тънката шия носеше все тъй грациозно малката глава с високи скули и златисти, удължени към слепоочията очи, тези очи, които подобно на походката, на цялата й осанка някак напомняха светлите хрътки от Северна Африка. Освен по цветущото си здраве Жана твърде малко приличаше на майка си, а по-скоро на покойния палатински граф, изискан и елегантен благородник.
Сега, когато наближаваше краят на пътуването, нетърпението й растеше все повече и повече; последните часове й се струваха по-дълги от всички изтекли месеци. Не бяха ли конете забавили хода си? Не можеше ли да се подканят кочияшите да карат по-бързо?
— О, и аз също, мадам, бързам да стигнем, но не по същите причини като вас — обади се една от придворните дами, седнала в другия край на каретата.
Тази жена, мадам Бомон, беше бременна от шест месеца. Пътуването започваше да й тежи; час по час тя свеждаше очи към корема си и въздишаше тъй шумно, че останалите дами не можеха да не се засмеят.
Жана дьо Поатие рече полугласно на Беатрис:
— Съвсем сигурна ли си, че мъжът ми не си е намерил някоя друга връзка през всичкото това време? Да не ме лъжеш?
— Но не, мадам, уверявам ви… Пък и как би погледнал монсеньор дьо Поатие други жени сега, когато вече не може да мисли за тях… след като пи от билето, което ще ви го върне цял-целеничък. А и нали той измоли от краля освобождаването ви!
„Дори да си има любовница, какво пък — ще свикна някак. По-добре мъж, споделен с друга, отколкото затвор“ — си каза Жана.
Тя отново отдръпна завеската, като че ли с това щеше да ускори хода на колата.
— За бога, мадам, не се показвайте толкова често… Сега нас никак не ни обичат в този край.