Отровите на короната
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Георгиев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Отровите на короната». Краткое содержание книги:
— Но хората ми изглеждат толкова приветливи. Нямат ли дружелюбен вид тия селяни, дето ни поздравяват? — отвърна Жана.
Тя пусна завеската и не видя, че веднага щом каретата отмина, трима крепостни, които я бяха поздравили с нисък поклон, се пъхнаха тичешком в близките храсталаци, където отвързаха конете си и препуснаха в галоп.
Малко след това каретата влезе в двора на замъка Виц; там търпението на графиня Поатие беше подложено на ново изпитание. Посрещна я Дени д’Ирсон, който й съобщи, че не са дошли нито графиня д’Артоа, нито граф дьо Поатие и че двамата я очакват в замъка Еден, на десетина левги по на север. Жана пребледня.
— Какво означава това? — попита тя, извърната към Беатрис. — Да не искат да се измъкнат, без да ме видят?
Обзе я внезапна тревога. Цялото това пътуване, и пинтата кръв, взета от ръката й, и билето, и любезностите на пазача в Дурдан — не беше ли всичко това епизоди от предварително скроена комедия, в която Беатрис играеше ролята на коварната измамница? В края на краищата Жана нямаше никакво доказателство, че съпругът й наистина е издействувал завръщането й. Не се ли готвеха просто да я прехвърлят от един затвор в друг, като замаскирваха пътуването — по непонятни за нея причини — с външните признаци на някакво освобождение? Освен ако, освен ако — и Жана потрепера, като си помисли за най-лошото, — освен ако се бяха погрижили да я покажат из Париж, свободна и помилвана, за да могат след това безнаказано да я ликвидират. Беатрис не беше скрила от нея, че Маргьорит бе умряла при твърде подозрителни обстоятелства. Жана вече се питаше дали няма да я сполети и нея подобна участ.
Тя неохотно вкуси от обеда, поднесен й от Дени д’Ирсон. Чувството на щастие, което я изпълваше от седмица насам, изведнъж отстъпи място на мъчителна тревога и тя се опитваше да разчете съдбата си в лицата, кои то я заобикаляха. Беатрис с провлечения си и винаги леко насмешлив глас беше непроницаема. Нейният чичо пък, ковчежникът, едва обелваше дума, отговаряше уклончиво на въпросите и по всичко личеше, че е много угрижен за нещо. На трапезата имаше и двама благородници, сеньорите Лик и Недоншел, които бяха представени на Жана като нейни придружители до Еден. Лицата им не й харесаха много. Не бяха ли те натоварени със зловеща задача при някой завой на пътя?
Когато се обръщаха към Жана, никой не споменаваше нито дума за задържането й; всички се правеха, като че ли не знаят, че тя въобще е била в затвор, а тъкмо това я безпокоеше. Разговорите, от които не проумяваше нищо, се въртяха единствено около положението в Артоа, около обичайното право, около срещата в Компиен, предложена от пратениците на краля, около размириците.
— Не забелязахте ли, мадам, някакво оживление по пътя или струпване на въоръжени мъже? — я попита Дени д’Ирсон.
— Не видях нищо подобно, месир Дени — отвърна тя — и селата ми се сториха съвсем спокойни.
— Все пак ми доложиха за движение на хора; двама от нашите превота са били нападнати отзарана.
Жана все повече клонеше към мисълта, че всички тези приказки имат само за цел да приспят подозренията й. Струваше й се, че невидима мрежа се затяга около нея. Чувствуваше се сама, ужасно сама…
Бременната дама ядеше с необикновена лакомия и продължаваше да въздиша шумно, като поглеждаше корема си.
Сир дьо Недоншел, мъж с големи зъби, жълтеникаво лице и хлътнали рамене, каза:
— Уверявам ви, месир Дени, че графиня Мао̀ ще бъде принудена да отстъпи. Използувайте влиянието си върху нея. Нека отстъпи, поне отчасти. Да се откаже от вашия брат, колкото и тежко да ни е да ви кажем това, или да се престори, че се отказва от него, защото съюзниците няма да се съгласят да преговарят, докато той е канцлер. Сир дьо Лик и самият аз се излагаме на голям риск, като оставаме верни на графинята, а си даваме вид, че сме на страната на бароните. Колкото повече чака тя, толкова повече нейният племенник Робер печели почва.
В този миг един сержант, гологлав и задъхан, се втурна в столовата.
— Какво има, Корнийо? — попита Дени д’Ирсон. Сержант Корнийо пошушна няколко откъслечни думи на ухото му. Дени д’Ирсон побледня, отмахна кърпата от коленете си и скочи от пейката.
— Само за момент, господа, трябва да отида да видя… И се втурна с всички сили към една от малките врати на залата, следван по петите от Корнийо. Бързите им стъпки заглъхнаха по някакво стълбище.
Миг след това, докато седналите около масата още не се бяха съвзели от изненадата, от двора се надигна голяма глъчка. Като че ли цяла армия бе нахлула там в галоп. Едно куче, навярно ритнато с ботуш, зави кански. Лик и Недоншел изтичаха до прозорците, а жените от свитата на графиня Поатие се скупчиха в един ъгъл на залата като стадо токачки. До Жана останаха само Беатрис и бременната жена, чието лице бе съвсем прижълтяло.