100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството
- Автор: Харт Майкл Х.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «100-те най-влиятелни личности в историята на човечеството». Краткое содержание книги:
Лавоазие пръв дава точен израз на принципа за съхранението на материята при химически реакции. Химическата реакция може да пренареди елементите, които дадено вещество съдържа, но нищо не се губи и крайните продукти тежат толкова, колкото и първоначалните съставки. Лавоазие настоява да се претеглят внимателно химикалите, включени в дадена реакция. Това превръща химията в точна наука и подготвя пътя за по-нататъшния й напредък.
Лавоазие има някои заслуги и за геологията и един основен, голям принос в областта на физиологията. Чрез внимателни експерименти (в сътрудничество с Лаплас) успява да докаже, че дишането в основата си е равнозначно на бавно горене. Иначе казано, хората и другите живи организми получават енергия от вътрешното изгаряне на органични вещества, като използват кислорода във въздуха, който дишат. Само това откритие — а то по значение може да се сравни с откритото от Харви кръвообращение — е достатъчно, за да осигури на Лавоазие място в тази книга. Но приносът на Лавоазие е преди всичко, че формулира теорията за химията и поставя твърдо тази наука на верен път. Обикновено го наричат „баща на модерната химия“ и той напълно заслужава това определение.
Както много други личности в тази книга, на младини Лавоазие е изучавал право. Той получава научна степен и е приет във френската адвокатура, но никога не е практикувал тази професия. Бил е активен член на Френската кралска академия на науките и на Ferme Generale, институция, свързана със събирането на данъци. Последицата от това е, че след Френската революция от 1789 г. властите се отнасят с дълбоко подозрение към него. Накрая той е арестуван с двайсет и седем други членове на Ferme Generale. Революционното правосъдие може и да не е било много прецизно, но несъмнено е било бързо. Само в един ден (8 май 1794 г.) всичките двайсет и осем души били съдени, намерени за виновни и гилотинирани. Лавоазие е надживян от съпругата си, много умна жена, помагала му в изследователската работа.
До съда била отправена молба да бъде пощаден животът на Лавоазие заради огромните му заслуги към родината и науката. Съдията отхвърлил молбата със следната кратка забележка: „Републиката няма нужда от гении.“ Доста по-близо до истината са думите на големия математик Лагранж: „Само миг беше нужен да се отсече тази глава, но може би още стотици години няма да се роди друга като нея.“
21. КОНСТАНТИН ВЕЛИКИ
ок. 280 — 337
Константин Велики е първият християнски римски император. С покръстването си и с разнообразните мерки, които насърчават разпространението на християнството, той има важна роля за превръщането му от преследвана секта в преобладаваща религия в Европа.
Константин е роден около 280 г. в град Нисус (днес Ниш). Баща му бил офицер с висок чин и Константин прекарва младежките си години в Никомидия, където се намирал дворът на император Диоклетиан.
Диоклетиан се отрича от трона в 305 г. и Константиновият баща Констанций поема управлението в западната половина на Римската империя. Една година след смъртта на Констанций войските обявяват Константин за император. Но някои пълководци не приемат това и избухват редица граждански войни. Те приключват в 312 г., когато Константин съкрушава единствения си останал противник — Максенций, в битката край Тибър, недалеч от Рим.
Сега Константин е безспорният господар на западната половина от империята, но източната се управлява от Лициний. Константин разгромява Лициний и до края на живота си остава единственият господар на Римската империя.
Не е много сигурно точно кога се е покръстил Константин. Най-разпространеното предание гласи, че в навечерието на битката край Тибър Константин видял на небето огнен кръст, придружен с думите „С този знак ще побеждаваш“. Независимо как и къде се е покръстил, Константин се посвещава най-искрено на разпространението на християнството. Една от първите му крачки в тази насока е Миланският едикт, с който християнството става законна свободна религия. Едиктът постановява да се върне църковното имущество, конфискувано при предишния период на преследвания, и определя неделята като ден за молитва.
Зад Миланския едикт не стои разбиране за необходимостта от религиозна търпимост. Напротив, Константиновото господство бележи началото на официални гонения против евреите, които ще продължат в християнска Европа още векове наред.
Константин не установява християнството като официална държавна религия. Но чрез законодателни и други мерки допринася много за разпространението му. При неговото управление става очевидно, че приемането на християнската вяра дава по-големи възможности да стигнеш до висока държавна служба, а Константиновите укази предоставят на църквата всевъзможни полезни привилегии. Изграждането на няколко от най-прочутите в света църковни сгради — църквите „Рождество“ във Витлеем и „Божи гроб“ в Ерусалим — започва също по времето на Константин.