Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
— Дръж се — казах му аз — и свий крака, когато се приземиш. — Бутнах го.
Тихият му писък бе погълнат от тъмнината отвън. Бях вече на перваза, когато се почука на вратата. Бързо си сложих подплънките на ръцете.
— Има ли някой? — запита едното ченге. Силно кихна. — Г-н Окланд, бихме искали да поговорим с Вас.
— Да-а — обади се другият, — но първо ще ви покашляме.
Чух леко тупване отвън. Държах се с една ръка за перваза, а с другата посегнах и издърпах кабела. Прибрах го с разпределителя в джоба си. Хванах се за стената отвън и се отблъснах. Един безкрайно мъчителен миг се държах с една ръка, докато затворя прозореца зад мен. По най-бързия начин се спуснах надолу по стената. Опипвах с крака за препятствия.
След двайсет секунди стоях до Окланд на алеята. Махнах подплънките от ръцете ни. Нещо изпука отгоре, стая 301 бе осветена. Щяхме да извадим късмет, ако липсата на доказателства за бягство ги обърка. Но не биваше да се бавим.
Сграбчих Окланд за ръката и го поведох към другата страна на хотела. Той се спъна и почти падна. Извини се. Готино от негова страна. Веднъж носих една жена осем мили през мочурища и тя се оплакваше през целия път.
Щом стигнахме отпред, аз минах пред него и огледах улицата. Нямаше никой. Животът е като видеоигра. Стигнеш ли нов прозорец, трябва да се движиш, колкото се може по-бързо, преди да е станало по-лошо. Окланд притичваше зад мен. Огледах хотела от другата страна на пътя. Полицаите очевидно все още не можеха да стигнат до никакъв извод в празната стая, заключена отвътре, с глави, натежали от хремата, която щеше да ги държи поне още няколко минути. В съседните стаи също се светна, но засега нещата вървяха добре. Едва ли бандитите щяха да мислят за Окланд при тези полицаи наоколо. Това, което приличаше на проблем, се оказа късмет.
Наведох се над перилата и се спуснах към плажа. Окланд ме последва. Придържахме се към стената и се спуснахме на пясъка. Оглеждах плажа и се чудех какво по дяволите ще правим оттук нататък.
Това имах предвид, когато ви говорех за плановете от А до Я. Нямах представа, че нещата ще тръгнат в тази посока. Затова и не бих могъл да ги планирам. Просто трябва да се справяш с това, което идва, после със следващото.
Ето и следващото. Първото, което си помислих, бе да се скрием. Това нито беше ужасно, нито невъзможно. Всяка от бараките би била подходяща. На човек винаги му се иска да се скрие, но това не винаги е най-доброто. Забелязали ли сте, че когато хората бягат от вампири по филмите, те винаги се крият на места, откъдето после не могат да излязат — на тавана, в мазето. Чувстваш се страхотно пет минути, после разбираш, че си си скроил най-добрия капан, в който би могъл да попаднеш. Бяхме спечелили преднина, която нямаше да можем да повторим. Трябваше да се възползваме от нея. Не биваше да си губим времето в чудене.
Окланд стоеше търпеливо зад мен. Изхвърлих бараките от ума си. Обмислих обстановката. Какво друго имаше наоколо? Пясък. Не звучеше обещаващо. Няколко метални варела среден размер. Предполагам, съдържаха гориво или нещо друго. Не виждах спасение. И много вода.
Махнах на Окланд да ме последва. Затичах превит към водата. Течението бе относително бързо.
— Можеш ли да плуваш?
— Не.
— Страхотно.
Така. Погледнах назад към хотела. Почти целият бе осветен. Цареше оживление във фоайето, макар и да не се виждаше никой друг освен персонала. Бърза и неуместна мисъл пробяга през файла ми. Отложих я за по-късно. Веднага щом полицията говореше с персонала, щеше да разбере, че Окланд, макар и външно лице, не бе човекът, който беше прелетял над бюрото им тази сутрин. Властите можеха да оставят две ченгета да търсят един нашественик, но веднага щом разберяха, че става дума за двама, нещата щяха да станат много по-сериозни.
Отново погледнах водата, мислех свирепо.
— Бъди много, много внимателен и гледай да не те забележат — прошепнах. — Върви да огледаш онези колиби. Търси лодка, каквато и да е.
Окланд покорно тръгна и скоро изчезна зад първата. Затичах се към следващата редица и ги прегледах отвътре. Маси, столове, книги, боклуци, но нищо, което и малко да прилича на лодка. Върнах се на брега. Чувствах, че нашето предимство изтича между пръстите ни.
И тогава, Слава Богу, умът ми бръмна! Изтичах и грабнах два от варелите. Не бяха идеални, но все още имаха капаци и щяха да свършат работа. Окланд също не бе открил нищо. Казах му да донесе още два варела. Влязох в най-близката колиба. Взех една голяма дървена маса и я пренесох на брега. Извадих Инсектосук от джоба си, изсмуках вакуума от варелите, ударих ги в горната страна на масата. Поставих подплънките от другата страна на варелите и натиснах силно. Закрепих ги и преобърнах масата. Махнах на Окланд да ми помогне да я пренесем до брега. Проверих дали капаците на варелите са плътно затворени и пуснах изобретението във водата. То плаваше.