Само напред
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кремена Йорданова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Само напред». Краткое содержание книги:
Тук световете на реалността, бъдещето и сънищата съществуват паралелно. А главният герой Старк е един от малцината, способни да преминават техните граници. Той трябва да открие отвлечения висш служител Фел Окланд сред непознатите и странни общества на града, въоръжен единствено със своя ум и забележителното си чувство за хумор. Това е началото на едно зашеметяващо преследване, изпълнено с объркващи ходове и напрежение.
На романа „Само напред“ могат да се дадат много определения — фантастика, фентъзи, хорър, черна комедия… Важното е, че той заслужава вниманието на всеки, който обича фантастиката.
След минута-две Окланд се размърда в съня си. Спрях мислите си. Чаках да се събуди. Пъхнах пистолета под палтото си — да не му дойдат много нещата отведнъж. После осъзнах, че той изобщо не се събужда. Просто сънуваше. Наведох се над него и погледнах лицето му. Под клепачите очите се въртяха бързо напред-назад, тялото му помръдваше все по-често, главата също се раздвижи.
Изведнъж той въздъхна тежко в съня си, тръсна глава на една страна и смръщи лице. Съвсем ясно потрепери и повдигна ръка да скрие лицето си. Когато отдръпна ръката си, очите му бяха плътно затворени, лицето му вкочанено от страх.
Гледах го. Усетих как косата ми се изправя. Гърдите ми изстинаха, сякаш в дробовете ми бавно се процеждаше ледена вода.
Знам за кошмарите. Не че съм имал такива. Казвам, че знам за тях. Наблюдавах въртенето на очните му ябълки, свитите мускули на лицето му. Почти разбирах какво сънува. Знаех, че това не беше обикновен лош сън. Ето тук се промени всичко, макар тогава още да не осъзнавах това.
Миг по-късно той отвори очи и ме видя. Усмихнах се доброжелателно. Изчаках го да се събуди сто процента и тихо му казах:
— Всичко е наред. Аз съм от добрите… предполагам.
Окланд примигна и се повдигна тромаво на лакти.
— Какво правиш тук? — измънка той и потърка очи.
— Дойдох да те отведа вкъщи — казах тихо. — Хайде, време е да ставаш.
Той не можа да реагира, защото се случиха други две неща. Някой светна в коридора и тънка ивица освети долния ръб на вратата. По дяволите! Ето и Проблем №1: един от бандитите идва да провери Окланд точно в най-неподходящия момент. Това бе първото лошо съвпадение засега. Знаех, че ми бяха в излишък добрите, но точно в този момент ли трябваше да се случи?
— Хайде — прошепнах на Окланд, — облечи се много, много бързо.
Станах безшумно от стола и застанах до вратата с пистолет в ръка. Ето го и проблем №2: долових гласове по стълбите. Бяха някак странни, но не можех да кажа точно защо, докато не чух суха кашлица.
— Кой идва? — прошепна Окланд. Несъзнателно се опитваше да нахлузи панталоните си. Косата му бе щръкнала по много странен начин, а лицето му крещеше за очилата.
— Полиция — казах аз.
Може би бяха обикновени ченгета. Със сигурност не се чувстваха във върхова форма, ако се съди по подсмърчането и кихането, които все по-силно озвучаваха уморения им ход по коридора. Но те не бяха глупави. Сигурно първо бяха проверили жп района като мен, после бяха дошли в Игра. Почти със сигурност бандитите се бяха регистрирали със собствените си имена, също като Окланд. Никой в нищо не ги подозираше, а и истината винаги по-лесно се представя от лъжата. Но полицията има достъп до списъка със Стабилните. Всичко, което трябваше да направи тя, бе да провери списъка на посетителите и да изчака несъответствие. Бяха открили, че Окланд е външно лице, и си бяха помислили, че са ме открили. И бяха, шибаните късметлии!
Притиснах ухо до стената. Подканих Окланд да се раздвижи. Вече бе сложил очилата си и приличаше повече на себе си, макар и да се движеше изнервящо бавно. Бандата сигурно щеше да се разпадне веднага щом чуе за полицаите.
— Мед и лимон — чух един дрезгав глас, — мед и лимон.
— Да-а — отвърна замислено колегата му. Последва продължителен пристъп на кашлица.
— Добре ли си? — подсмъркна другият, когато кашлицата утихна до хриптене. — Мисля, че това бе най-лошото.
— Да. Да ти кажа ли, първото нещо, което ще направя, е да го заразя, копелето.
— Готов съм. — Това бе Окланд. Стоеше до леглото отчаян. Съчувствах му. Той искаше да снове из Центъра, да преодолява границите на активността. А ето го в чужд Квартал, жертва на похищение, на полицията и на един непознат.
— О’кей — отведох го към прозореца. Хванах разпределителя на микрокабела, пуснах го надолу и извадих подплънките. — Подай ръце.
Окланд повдигна ръце като озадачено дете и постави подплънките за крака на ръцете си.
— Ето какво ще направиш — казах бързо. — Пусни се по кабела. Не казвай, че не можеш, защото нямаме време да го обсъждаме. Повярвай ми, ще успеем. Кабелът ще те издържи. И пиано може да издържи. Подплънките ще защитят ръцете ти от ожулване. О’кей?
Не му дадох време да отговори. Побутнах го към перваза. Той спусна крака от прозореца и погледна със съмнение надолу.
— О, мили Боже — въздъхна и свали очилата си. Подадох му кабела.