Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)
- Автор: Дилов Любен
- Язык: болгарский
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)». Краткое содержание книги:
— Стой там! — заповяда ми и тя.
— Я — рекох. — Че откога го е срам да се облича пред мен? Като студенти в една стая живеехме.
— Ей, вие — закани ми се грамадният младоженец и още по-усърдно огъна стената на одеялото около приятеля ми. — Що се правите, че не разбирате? И изобщо какво правите тук?
— Иване — рекох. — Да си вървя ли?
Французойката се уплаши:
— Моля ти се! Тука стой, кой знае какво може да му хрумне на тоя!
— Ще повикам милиция! — заплаших го и аз.
Туристът-младоженец не знаеше, че на Титан няма милиция и въодушевено се съгласи.
— Повикайте веднага! Тя трябва да се пази.
— Коя бе, човече? От кого?
Той не отвърна на въпросите ми, защото друго бе му дошло в главата.
— Моля ви се, хайде елате с мен на Рея! А?
Иван, който тъкмо оглеждаше смешно пременените си в карираните панталони на жена му крака, побърза да ги напъха под одеялото във фатерщула.
— Моля ви! Нали ще дойдете с мен? Хайде! Все пак вие ми принадлежите, на мен принадлежите, макар и отчасти…
Иван го гледаше сащисан, но Ивон се обърна към мен с язвително хладнокръвие:
— Няма ли начин да изгониш от дома ми тоя луд?
— Това за вас се отнася! — рекох му.
— Но защо да съм луд? Нямам ли право…
— Вън — закрещя Иван във фатерщула. — Махайте се! Вън!
— Аааа — рече младоженецът. — Не мърдам оттука! Или ще дойдете с мен, или…
— Или? — наведох се аз над него със свити юмруци, но това си беше чист курназлък. Пък и лекомислие си беше, защото той бе два пъти по-силен от мен, а Иван в тоя си вид едва ли щеше да ми окаже мъжка помощ.
И все пак това му подействува.
— Но аз не мога да я оставя така — отново изплака той. — Всичко може да й се случи.
— Аз ще я пазя — рекох.
— Аха, знам аз как ще я пазите! Изобщо вие не ми обяснихте какво правите тука? Нямате ли си жена, ами… Доколкото знам, на далечните планети не пускат ергени.
— Гражданино — рекох му. — Аз разбирам мъката ви и ви съчувствувам, но това не ви дава право да се държите неприлично. А вие продължавате да тормозите приятеля ми. Той и така е пред самоубийство.
Грамадата скочи обезумял от ужас — изглежда, имаше много живо въображение.
— Та вие ще убиете жена ми!
— Видиш ли, Ивоно — рекох му. — Не посягаш само на себе си, и на друг човек ще посегнеш. А това вече е убийство, не е самоубийство.
— Но какво ще правя? — проплака изтънко приятелят ми.
— Ще чакаме — рекох му бодро. — Това е!
Пък и какво друго можех да му отвърна, какво друго ни оставаше?
За да успокоя младоженеца, повиках жена си. Това го укроти, но пък нея хвърли в една постоянна тревога. Тя непрекъснато се въртеше около Иван и не ни оставяше нито минутка насаме, пък на него сигурно му се щеше да сподели и някоя мъжка приказка с мен. Попитах го веднъж как се чувствува, той рече: Много особено! И му идвали разни не негови мисли в главата и разни идиотски картини, и някакви флуиди пълзели от долу на горе по тялото му… Но не каза какви мисли и какви образи. Та и как да ги каже пред двете жени, които като ревниви тигрици обикаляха около него…
Младоженецът започна да снове с редовния планетолет между Рея и Титан, между горната и долната половина на жена си, защото в хотелите на Титан нямаше никакви места. И току ни осведомява с все по-отчаяни комюникета: на младоженката поникнали бабешки мустачки. И космати брадавици, и не знам какво още…
На Иван пък му растат гърди. Поисках да ги видя, но жена ми не разреши. Хайде, хайде, вика, не си виждал гърди!
А проклетата бабичка никаква не се обажда. Изглежда, се чувствува добре с младата долна половина на приятеля ми. Търсят я усилено, но докато преровят всичките девет спътника на Сатурн… Пък тя може и да се е върнала на Земята или на друга някоя планета да е отишла. А ние седим и чакаме. Ни работата може да си гледаме, ни семействата! Аз пазя приятеля си да не се самоубие. Жена ми пази мен да не се доближавам до него. Ивон пък следи и трима ни. За чуждата половина ли трепери толкова, за неговата ли, но все е около нас. А щом Иван тръгне с кокетна походка и въртеливо задниче към тоалетната или банята, редовно се караме мъж ли трябва да го придружи или жена, та да не се измъкне после навън без скафандър и да се отрови…
Ето това нека дойде да види оня робот, дето е станал доктор по философия, па да го питам аз какво още ще ми изфилософствува!
— Добре е — казах аз на новия си компютър, — че е заложена в теб и самоиронията като отношение към… машината…
Казах му го и ми се щеше да чуя смеха на тоя топъл и мургав секретарски глас, но, изглежда, конструкторите не бяха му разрешили такава способност. Само очите на бухала сякаш ме гледаха с мъдра насмешка. Това обаче си е от мене — в такива цветови индикатори няма нищо друго, освен определена дължина на светлинната вълна.