Ковачница на мрак

— Храната става по-добра, когато избегнеш да накървавиш ръцете си в правенето й.

— Значи не си ловец, тъй ли, Спаро? Не е ли това необичайно сред тайстите?

Спаро сви рамене и отвърна:

— Не толкова напоследък, след като повечето зверове са избити и никога няма да се върнат в земите ни. Дните ни на славен лов, изглежда, скоро ще свършат.

— Да се надяваме тогаз — избоботи зидарят, — че тайстите няма да се нахвърлят на последната плячка, която им е останала.

Спаро се намръщи.

— И що за плячка би могло да е това?

— Ами самите те, разбира се.

След тези думи азатанаят отметна овчето си наметало, пусна го да се смъкне на земята, остана по дебелия си опърпан кожен елек, с широкия колан с железните халки, чакащи да накачат по тях каменоделските сечива, и тръгна към фургона. Загледан с гняв в широкия гръб на чуждоземеца, Спаро премълча напиращите в устата му думи, макар вкусът им да се оказа неприятен за небцето. Азатанаят можеше да е майстор в извайването на камък и в кръвта му можеше да тече дивата и груба магия на земята, но тези дарби не бяха извинение да обижда.

Кажеше ли на лорд Андарист за този разговор обаче, несъмнено щеше да се приеме за дребнавост, нищо повече от отражение на ревността му. Едно беше да те смятат за един от най-добрите зидари сред сънародниците ти, но тези натрапвания на азатанаите бяха като сол за отворени рани.

Въздухът затрептя от невидимия заряд, надигнал се като дъх от земята. Десетината работници замърмориха и се отдръпнаха още назад по купищата пръст и дъски за скелето от другата страна на главния път. Като се мъчеше да надвие безпокойството си, Спаро загледа как камъкът на домашното огнище се надигна от каруцата. Воловете бяха разпрегнати и отведени настрани, за да не изпаднат в паника при пробуждането на азатанайската сила. Висшият зидар закрачи към къщата и огромният базалтов блок се понесе след него като вярно куче. Там, където камъкът преминеше обаче, земята хлътваше надолу, сякаш се огъваше под огромната му тежест. Малки камъчета се завихряха и излитаха настрани, изхвърляни сякаш от преминаването на огромно колело, докато други се трошаха на прах. Пращящата енергия, изпълнила въздуха, започна да излъчва зной, съсухряше тревата наоколо и димът се виеше по пътеката, докато азатанаят водеше камъка за огнището към мястото му.