Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Колкото повече минаваше времето, толкова повече жителите на селото се чувстваха хванати в капана на собствената си неосведоменост. Господата в града не казваха ясно дали Герев е замесен в убийството. Не обясняваха каква работа е имало италианчето по тези места. Нито си правеха труда да изяснят колко още ще се влачи тази агония.
Единственото, в което не се съмняваха селяните, беше желанието на Гаврил да отърве кожата. И то не само собствената си, но и тази на основния заподозрян. А това вече беше интрига, която дори най-незаинтересованите трудно можеха да оставят извън обсега на вниманието си…
34
Основният заподозрян мажеше филия със сладко от боровинки, когато му съобщиха, че някой си синьор Тучи иска да разговаря с него. Роко остави филията и избърса нетърпеливо ръце в салфетката.
Беше време онези типове да се размърдат. Не беше разговарял с родителите си, защото Гаврил го убеди, че е по-разумно да не ги тревожи. Но историята започваше да се провлачва и никой не виждаше края на тази безславна одисея.
Синьор Тучи нахлу в трапезарията с усмивка на рекламен агент, който се опитва да продаде стока със съмнителна стойност. Спусна се към момчето и го прегърна радушно. Роко се освободи от прегръдката и изгледа новодошлия от глава до пети. Изглеждаше прекалено безгрижен, за да е на заплата при баща му и прекалено искрен, за да е адвокат.
— Не мога да повярвам!
Роко се намръщи и хвърли объркан поглед към стърчащия на прага Гаврил. Домакинът повдигна рамене и му смигна съучастнически.
Синьор Тучи се настани на стола до чинията със сладко и от устата му започна да се лее поток от цветиста италианска реч. Роко доближи до Гаврил и попита възбудено:
— Каква е тази странна птица?
Гаврил седна до госта и даде знак на момчето да последва примера му. Роко се поколеба. В момента не изпитваше и най-малката необходимост от съчувствието на сънародници. Нуждаеше се от професионална адвокатска защита. С други думи, от по-малко приказки и повече дела.
— Синьор Тучи се съгласи да превежда, ако се наложи да пристигнат адвокатите от Италия.
Роко примига.
— Какво значи: „Ако се наложи“? — Той се надвеси над главата на Гаврил. — Какво чакаш? Да ме тикнат в затвора ли?
Момчето закрачи нервно напред-назад из просторната трапезария, а усмивката на синьор Тучи започна да помръква.
— Успокой се! Всичко е под контрол… — Гаврил се изправи и наля на госта от току-що издоеното мляко. Синьор Тучи не посегна към чашата. Постоя няколко мига безмълвно, след това приглади ревера на старомодното сако и каза с глас на дете, което всеки момент ще се разплаче:
— Като че ли е по-добре да си вървя…
— Няма закъде да бързаш. Убеден съм, че Роко ще се радва да поговори с теб… — Гаврил се изправи и стисна лакътя на младежа. След това почти го довлачи до стола и го принуди да седне само на педя от гледащия като попарен синьор.
— Отивам да нахраня животните. Вие си поговорете на спокойствие. — Гаврил хвърли наставнически поглед към момчето и кимна поощрително на госта. — Сигурен съм, че имате да си кажете много неща.
Гърдите на Роко се повдигнаха тежко. Човекът, с когото най-малко имаше желание да си бъбри в този миг, беше добрякът Тучи. В момента около него трябваше да сноват професионалисти. Мъже в тъмни костюми и раирани вратовръзки, които пестят всяка своя дума и единствената им грижа е час по-скоро да го измъкнат от лапите на правосъдието.
Роко хвърли снизходителен поглед към непознатия. Синьор Тучи беше жертва като него. Беше попаднал сред чужди хора, в страна с чужд език и чужди нрави.
— Теб кой вятър те довея тук? — попита малко троснато момчето на италиански. Гостът се размърда върху стола. Гаврил чу въпроса и се усмихна.
Роко Рочели имаше нужда от един добър урок. Беше настъпил моментът да го получи.
35
Герасим Делийски обикаляше кабинета като освирепяла муха, която се блъска в стените, неспособна да намери пътя към отворения прозорец. Лейтенантът не можеше да се побере в кожата си. За първи път от много време насам съзираше светлина в тунела и точно сега тази светеща точка се губеше. И причината за това беше не друг, а самият Гаврил Герев.
Гаврил цъфна в управлението преди още клепачите на приятеля му да са се отлепили след първото за деня кафе. Нахлу в кабинета и съобщи новина, сладостта на която Герасим Делийски отдавна предвкусваше.