Пратеникът от езерото Гарда
- Автор: Кристъл Силвия
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пратеникът от езерото Гарда». Краткое содержание книги:
Не биваше да й разрешава да разколебава вярата му. Лейтенантът наля три пръста домашно варена гроздовица във висока стъклена чаша. Гаврил Герев не беше злодей, както твърдеше змията Гълъбина. Найла не беше уличница. Роко не беше убиец.
Той тръсна глава. Парчетата в съзнанието му се разместваха. Дарко криеше тайната си зад стените на къщата и не го допускаше да надникне вътре. Заговорничеше с докторката и изглеждаше изплашен и объркан. Ножът на Гаврил се въргаляше в овъглената длан на покойника. Роко отчаяно се бе опитвал да намери кмета минути преди онзи да бъде връхлетян от трагична смърт.
Равносметката беше проста. Девет изпепелени колиби. Един труп. И едно ужасяващо признание. Дочуто неволно от усойницата Гълъбина.
Делийски изпразни чашата до дъно и започна да облича трескаво униформата си. Още сега щеше да сложи край на това терзание. Щеше да измъкне попа от леглото и да изтръгне от устата му истината. Ако онзи се противи, щеше да го заплаши. Да го притисне до стената. Да извие ръцете му.
Герасим захвърли кожения колан и се свлече върху твърдия кухненски стол. За всичко беше виновна онази нагла жена. Тя подклаждаше настървението в душата му. Размътваше мозъка му. Тласкаше го към неприсъщи за природата му прояви на насилие.
Той прехапа устни. Вероятно Найла също знаеше. Само той се движеше със завързани очи, опипвайки плахо голите стени.
Делийски се изправи и наниза колана между гайките. Колкото повече отлагаше часа на истината, толкова повече самата истина се отдалечаваше от погледа му. Беше време Гаврил да спре да си играе с огъня. Пожарът бе унищожил земята им. Ако не го потушат, съвсем скоро стихията щеше да изпепели и душите им. А без това там отдавна не растеше друго, освен завист, омраза и раздор.
40
Дарко отхапа огромен залък от намазаната с разтопено масло и поръсена със сушен босилек филия и в същия миг осъзна, че баща му май не се шегува. Старият цъфна на прага, побутвайки като добиче още неразбудения Роко.
Гостът се стовари върху най-близкия стол и подпря лакти върху масата. Гаврил наля горещо мляко в огромна порцеланова купа и ароматът на канела изпълни трапезарията. Роко стисна глава между бледите си длани. Клепачите му тежаха. Кокалчетата на лактите му се плъзнаха встрани и челото му едва не удари дървото на масата.
— Нямаме никакво време. Не е прилично останалите да ни чакат…
Роко не даваше пет пари кое е прилично и кое не. Дарко се запита кой луд ще чака в тая тъмна доба. Но не отвори уста да попита, защото не беше в настроение да задава въпроси. Пък и старият бе решил да се прави на загадъчен. Нямаше да му даде отговор, докато не го изправи очи в очи с предизвикателството.
Дарко приключи с филията, изпи на един дъх млякото и изтръска ръце върху масата. Роко не помръдна от мястото си. Чинията пред него стоеше празна. Млякото в купата започваше да изстива.
— Заведи Роко в бараката и натоварете в багажника всички кирки, лопати и брадви… — Гаврил се зае да прибира приборите. Дарко се зачуди за какво са им притрябвали толкова инструменти.
— Ров ли ще копаем? — попита неуверено той. Гаврил подреди измитите чинии и избърса стичащата се по плота вада. Дарко щракна с пръсти.
— Сетих се! Присъединил си се към отбора на иманярите. Нали тия птици ровят земята нощем? Какво ще търсим? — Той потри ръце. — Онова злато, за което всички говорят? Ако е така, нямам нищо против да си опитам късмета.
Гаврил затвори шкафа, сгъна кърпите и огледа кухнята. Всички прибори бяха по местата си, така че спокойно можеха да тръгват.
— Ако открием съкровището, ще бутнем в трапа тоя приятел и ще го закопаем в гората. Така никой няма да го намери. Пък и на кого му е притрябвало да търси ненужна твар като него? — Дарко изричаше думите с неприкрито злорадство и наблюдаваше с неподвижен поглед дремещия на масата Роко. Думите му накараха госта да се разсъни. Заплахата долетя до дълбините на дремещото му съзнание и за първи път Роко си даде сметка, че няма и най-малка представа къде точно е попаднал. Грижите на Гаврил през последните дни го изпълваха с недоумение. Беше ясно, че любезният домакин не го влачи току-така в къщата си. Щеше да иска нещо в замяна. Явно беше настъпил моментът да си разчистят сметките.
Изведнъж Роко се почувства удивително буден. Сънят избяга от клепачите му. Сърцето му заудря лудо гърдите.
От самото начало беше ясно, че е по-добре да остане в килията. Там поне се чувстваше в безопасност. Този приятел Дарко не си поплюваше. Още първата вечер остави пръстовите си отпечатъци върху лицето му.