Последна саможертва
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Академия за вампири #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Диана Янакиева Кутева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последна саможертва». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и влaдеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли – хранещи се с невинни жертви. Дампирите – полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
морои, които да призоват пазители толкова бързо. Онези, с
които са разполагали, навярно се бяха разделили – някои пре-
търсваха мола, а другите следяха изходите. Това място имаше
твърде много врати, за да се осигури наблюдение на всички;
моят избор за бягство щеше да си е чист късмет.
Вървях умерено бързо, промъквах се между двойките, се-
мейства с детски колички и кискащи се тийнейджъри. Завидях
на последната група. Животът им изглеждаше толкова лесен в
сравнение с моя. Минах покрай обичайните за един мол ма-
газини, регистрирайки имената им, но нищо повече. „Ан Тей-
лър“, „Абъркромби“, „Форевър 21“... Пред мен виждах сре-
дата на търговския център, откъдето се разклоняваха няколко
коридора. Трябваше скоро да направя своя избор.
59
р и ш е л м и й д
Докато минавах покрай магазин за аксесоари, изведнъж се
върнах, мушнах се вътре и се престорих, че търся ленти за
глава. Докато зяпах, погледнах скришом назад към главната
секция на мола. Не видях нищо очебийно. Никой не бе спрял,
никой не ме бе последвал в магазина. До щанда с лентите има-
ше кош, пълен с всякакви джунджурии, заслужаващи да бъдат
изхвърлени. „Момичешка“ бейзболна шапка бе една от тях:
яркорозова, отпред с огромна звезда от изкуствени диаманти.
Истинска отврат.
Купих я, благодарна на пазителите, че при ареста не ми
бяха взели малкото джобни. Вероятно бяха решили, че не сти-
гат, за да подкупя някого. Освен това си купих ластик за коса, като през цялото време не изпусках от поглед вратата на мага-
зина. Преди да изляза, вързах косата си на опашка и я прибрах
под шапката. Имаше нещо глупаво в дегизирането, но косата
ми беше един от най-отличителните ми белези. Беше тъмно-
кестенява, почти черна, и тъй като напоследък нямах възмож-
ност да я подстригвам, в момента стигаше до средата на гърба
ми. Всъщност с моята коса и ръстът на Дмитрий щяхме да сме
една от най-отличителните двойки, влезли тук.
Смесих се отново с купувачите и скоро стигнах до средата
на мола. Тъй като не исках да показвам някакво колебание,
поех наляво към „Мейсис“. Докато вървях натам, почувствах
леко неудобство заради шапката и съжалих, че не разполагах
с повече време, за да избера някоя по-стилна. Няколко мину-
ти по-късно, когато зърнах пазителя, останах доволна, че съм
направила толкова бърз моден избор.
Той беше застанал близо до една от онези колички, които
винаги са в средата на моловете, и се преструваше, че раз-
глежда калъфите за мобилни телефони. Разпознах го заради
стойката му и начина, по който се правеше, че се интересува
от един калъф с десен тип зебра, докато едновременно с това
зорко се оглеждаше. Освен това винаги можеш да отличиш
дампирите от хората, когато се вгледаш достатъчно внимател-
но. В по-голямата си част двете раси изглеждат почти еднакво,
но аз можех да различа някой от своите.
Постарах се да не гледам право в него и почувствах погле-
да му да се плъзга по мен. Не го познавах, което означаваше,
60
п о с л е д н а с а м о ж е р т в а
че и той вероятно не ме познава. Сигурно се ръководеше от
снимка, която му бяха показали, и очакваше косата ми да е
най-издайническият белег. С възможно най-непукистката фи-
зиономия минах с ленива походка покрай него, зяпайки витри-
ните, като по този начин той можеше да вижда само гърба ми
и с нищо не показах, че съм издирвана бегълка. През цялото
време сърцето ми биеше лудо в гърдите. Пазителите можеха
да ме убият моментално, щом ме зърнат. Дали това важеше и
за оживен мол? Не исках да разбера.
Когато приближих количката, леко ускорих крачка. Мага-
зините на „Мейсис“ би трябвало да имат собствени изходи
навън и сега щях да видя дали съм имала късмет, като поех в
тази посока. Влязох в магазина, взех ескалатора и се насочих
към изхода на партера, минавайки през много шикозна секция
с готини баретки и шапки федора. Спрях не защото възнаме-
рявах да си купя по-скъпарска шапка, а защото така имах въз-
можност да се закача за група момичета, които също излизаха.
Напуснахме заедно магазина и очите ми бързо се приспо-
собиха към промяната в светлината. Наоколо беше пълно с
хора, но отново не видях нищо заплашително. Момичетата
спряха, за да си побъбрят, като по този начин ми дадоха въз-
можност да се ориентирам, без да приличам на изгубена. От