Грей [bg]

Да. Има надежда.

Дали обаче от нея ще излезе добра подчинена?

Очевидно е, че няма никаква представа от живота. Тя дори не е в състояние да изрече „чукам“ или „секс“, или каквото там колежанчетата използват като евфемизъм за чукането в днешно време. Тя е напълно невинна. Сигурно само се е натискала с някое и друго момче като фотографчето.

Мисълта, че се е натискала с някого, ме дразни.

Мога просто да я попитам дали се интересува.

Не. Трябва да ѝ покажа какво я чака, ако се съгласи да имаме връзка.

Да видим как ще мине закуската.

Изплаквам сапуна и оставам под горещата струя, за да събера мислите си за втори рунд с Анастейжа Стийл. Спирам водата, излизам изпод душа и дръпвам кърпа. Поглеждам се в огледалото и решавам днес да пропусна бръсненето. Скоро ще донесат закуската и съм гладен. Бързо си мия зъбите.

Когато отварям вратата на банята, тя е станала от леглото и си търси дънките. Прилича на прословутата стресната кошута — дълги крака и огромни очи.

— Ако си търсиш джинсите, дадох да ги изперат. — Наистина има страхотни крака. Не бива да ги крие в панталони. Тя присвива очи и имам чувството, че се кани да спори с мен, затова ѝ казвам защо. — Беше ги оповръщала.

— О! — ахва тя.

„Точно така. „О“. Сега ще кажете ли нещо, госпожице Стийл?“

— Пратих Тейлър да купи нови, и обувки също. В плика на стола са. — Кимам към плика.

Тя извива вежди — сигурно е изненадана.

— Ще… ще вляза да се изкъпя — промърморва, а след секунда размисъл добавя: — Благодаря!

Взима си чантата, заобикаля ме, хуква към банята и заключва вратата.

Хм… ако имаше как, щеше да се шмугне в банята още по-бързо.

„По-далече от мен“.

Май съм прекалил с оптимизма.

Обезсърчен, се бърша бързо и се обличам. В хола проверявам имейлите си, но няма нищо спешно. Прекъсва ме почукване на вратата. Отварям и виждам две млади жени от румсървиса.

— Къде да сервираме закуската, господине?

— На голямата маса.

Докато влизам обратно в спалнята, забелязвам как се споглеждат, но не им обръщам внимание и потискам чувството за вина заради огромното количество храна, което съм поръчал. Няма начин да изядем всичко.

— Закуската — провиквам се и чукам на вратата на банята.

— До-бре-е-е. — Гласът на Ана звучи малко приглушено.

Когато се връщам в хола, закуската е на масата. Едната жена, тъмнокожа, с черни очи, ми подава сметката, за да я подпиша, и аз вадя от портфейла си две двайсетачки за тях.

— Благодаря, дами.